Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Да, сега с жените.

— Щастливо сватбено пътешествие! — извика подир нас Алибек.

Дявол да го вземе! Това наистина беше нашето сватбено пътешествие! И то какво!

Ние бяхме радостни, че всичко се нарежда добре, и само една среща поразвали настроението ми.

На един завой изскочи на шосето камионът на Джантай. Той не беше сам, в кабината седеше Кадича. Джантай ми махна с ръка. Ударих рязко спирачките. Колите спряха почти допрени една до друга. Джантай се подаде през прозорчето:

— Какво си се накичил така като за сватба?

— Ами сватба е — отвърнах аз.

— Истина ли? — недоверчиво провлече той и хвърли поглед към Кадича. — Пък ние те търсим — изтърва се той.

Кадича, както си седеше, така застина, бледна, смутена.

— Здравей, Кадича! — казах аз приветливо. Тя мълчаливо кимна с глава.

— Значи, това ти е годеницата? — чак сега се досети Джантай.

— Не, жена ми — възразих аз и прегърнах Асел през раменете.

— Така ли било? — Джантай още повече облещи очи и не знаеше дали да се радва, или не. — Е, поздравявам те, от сърце те поздравявам…

— Благодаря!

Джантай се ухили.

— Хитрец си ти. Без откуп си я отмъкнал.

— Глупак — нагрубих го аз. — Подкарвай камиона.

Какви хора има на света. Искаше ми се да го наругая още, както му се пада. Подадох глава от кабината, гледам, Джантай стои до камиона, търка бузата си, вика нещо и се заканва с юмрук на Кадича. А тя тича нанякъде, встрани, от пътя, през полето. Тича, тича и падна на земята, закри главата си с ръце. Не зная какво се бе случило между тях, само ми стана жал за нея, обзе ме такова чувство, като че съм виновен за нещо. На Асел нищо не казах.

Подир седмица се настанихме в къщичката на превала. Тя беше малка, коридорче, и две стаички. Такива къщички там има няколко, в тях живеят шофьори със семействата си и работници от бензиностанцията. Но мястото е хубаво, край пътя, и Нарин не е далеч. Все пак областен град. На кино, на пазар можеш да идеш, а и болница има. На нас ни харесваше и това, че базата на превала беше по средата на пътя. Ние правехме курсове главно между Рибаче през Долон до Атбаши. На път можеше да се пренощува у дома, да се отдъхне. Почти всеки ден виждах Асел. Дори да се забавя по пътя, все едно, макар в полунощ, но ще се прибера у дома. Асел всякога ме чакаше, безпокоеше се, не лягаше да спи, докато не си дойда. Посъбрахме си вече и малко покъщнина. С една дума, животът ни лека-полека се нареждаше. Решихме, че и Асел ще почне да работи, тя сама настояваше: израсла в аил, от малка бе свикнала да работи, но за наша неочаквана радост се оказа, че тя скоро ще става майка.

… В деня, когато Асел роди, правех обратен курс — връщах се от Атбаши. Бързам, вълнувам се. Асел лежеше в родилния дом в Нарин. Пристигам — син! При нея, разбира се, не ме пуснаха. Качих се в камиона и с пълна скорост подкарах през планините. Зима беше. Наоколо сняг и скали. Пред очите ми се мержелее черно-бяло, черно-бяло… Изскочих на билото на Долонския превал — височина огромна, облаци пълзят по земята, а върховете долу като джудженца; скочих от кабината, напълних с въздух дробовете си и извиках с пълен глас:

— Ей-й, планини! Син ми се роди!

Стори ми се, че планините трепнаха. Повториха думите ми и ехото дълго не стихваше, отеквайки от клисура в клисура.

Нарекохме синчето си Самат. Аз му измислих това име. Всичките ни разговори се въртяха все около него: Самат, нашият Самат, Самат се усмихна, на Самат му поникват зъбки. С една дума, както е при млади родители.

Живеехме сговорно, обичахме се, но после с мен се случи нещастие…

Трудно ми е сега да си дам сметка откъде дойде нещастието. Всичко се обърка, преплете се… Вярно е, сега много неща проумях сам, но каква полза.

С този човек се срещнахме случайно на път и се разделихме, без да подозираме, че това не е последната ни среща.

Правех курс късно през есента. Времето беше отвратително. От небето се сипеше нещо мокро, ситно, не можеш да разбереш дъжд ли е или сняг. По склоновете на планините мъгла, влачи се на валма. Почти целия път пътувах с включени чистачки: стъклата се запотяваха. Бях вече много навътре в планината, някъде близо до Долонския проход. Ех, Долон, Долон, тяншански исполин! Колко много неща с живота ми са свързани с него! Най-трудният, най-опасният участък от трасето. Пътят се вие на серпантини, извивка до извивка, и все нагоре, по склоновете, катериш се към небето, газиш облаците с колелата, ту се залепиш за седалката, не можеш да се повдигнеш, ту изведнъж падаш надолу, повдигаш се на ръцете си, за да се откъснеш от волана. И времето там, на превала, е като пощръкляла камила. Лято ли е, зима ли е, Долон не иска да знае — в миг ще се изсипе град, дъжд или ще се извие такъв снежен въртоп, че в очите ти да бръкнат, няма да видиш. Такъв е нашият Долон… Но ние, тяншанци, сме свикнали с него, често пътуваме даже нощем. Сега си припомням разните трудности и опасности, а когато работиш там ден след ден, не ти остава много време да се замислиш.