Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Трябваше обаче най-напред да си взема отпуск, да се подготвим за пътуването: непременно да накупим подаръци на всички роднини. Не исках да отиваме с празни ръце.

През това време зимата настъпи. На Тяншан зимата е сурова, с виелици, със снеговалежи, лавини, в планините. За нас, шофьорите, грижите се увеличават, а за работниците, които поддържат пътищата, още повече. През тези дни те изпълняват противолавинна служба. На опасните места, където може да стане срутване на снежни пластове, те предварително взривяват лавината и разчистват пътя. Вярно е, че онази зима беше сравнително спокойна, а може би аз просто не забелязвах нищо, шофьорът винаги има работа до гуша. А освен това тъкмо тогава неочаквано възложиха на автобазата допълнителна задача. По-точно ние, шофьорите, сами се заловихме да я изпълним и пръв се обадих аз. И сега не се разкайвам, но струва ми се, че оттам се заредиха всичките ми нещастия. Работата стана така.

Връщах се една вечер на автобазата. Асел ми бе дала едно пакетче за жената на Алибек Джантурин. Отбих се покрай тяхната къща, натиснах клаксона, излезе жената на Алибек. От нея научих, че работници от Атбашинската ВЕЦ изпратили телеграма до автобазата, молят по-скоро да прекараме оборудването на завода.

— А къде е Алибек? — поинтересувах се аз.

— Как къде? На разтоварителната станция, всички са там. Казват, че пристигнали ешелоните.

Качих се на камиона и право там. Мисля си, трябва добре да разузная всичко. Пристигам. Нашата разтоварителна се намира в едно дефиле, преди да се излезе на езерото. Това е крайната станция на железопътната линия. Неспокоен, трепкащ полумрак обгръща всичко наоколо. Вятърът от дефилето връхлита поривисто, разлюлява фенерите по стълбовете, вдига снежни вихрушки над траверсите. Сноват локомотиви, разпределяйки вагоните. На крайния коловоз един кран върти стрелата си, разтоварва от платформите сандъци, оковани с ламарина и тел — транзитен товар за Атбаши, за строежа на Атбашинската ВЕЦ. Там бе започнало голямо строителство, ние бяхме прекарали вече част от материалите.

Събрали се бяха много камиони, но никой не товареше. Като че ли чакат нещо. Седят в кабините, по стъпалата, някои се прислонили до сандъците на завет от вятъра. На поздрава ми никой не отговори, както е редно. Мълчат, подръпват от цигарите. Алибек стоеше настрана. Приближих се до него.

— Какво става тук? Телеграма сте получили.

— Да, искат предсрочно да пуснат завода.

— Е, и какво?

— От нас зависи… Ти погледни колко нещо са струпали покрай коловозите и още ще пристигне. Кога ще го прекараме? А хората чакат, надяват се на нас… За тях всеки ден е скъп!…

— Защо на мен го казваш? Какво мога аз да направя?

— Как какво можеш? Ти да не си нещо от друга държава? Или не разбираш колко важна работа е поверена в нашите ръце?

— Ти си се побъркал, ей богу! — казах аз учудено и се отдръпнах настрана.

През това време дойде Аманжолов — началникът на автобазата, мълчаливо запали цигара от един шофьор, като си направи завет с пеша на дрехата. Огледа всички ни.

— Ето какво, другари — заговори той, — ще се разбера по телефона с министерството, може да ни изпратят помощ. Но не бива да разчитаме на това. Какво ще правим, и аз още не зная…

— Да, не е просто да се измисли, другарю Аманжолов! — обади се нечий глас. — Товарът е обемист. Повече от две-три парчета в каросерия няма да влязат. Дори ако организираме денонощно превозване, пак ще отиде до пролетта.

— Там е работата — отговори Аманжолов. — А трябва да се свърши. Хайде вървете си сега по домовете и мислете всички.

Той се качи в газката и замина. От нашите никой не помръдна от мястото си. От ъгъла, от тъмното, някой се обади басово, без да се обръща определено към някого:

— Друг път ще стане тая работа! От една овча кожа две шуби не можеш да скроиш! По-рано е трябвало да се мисли! — Стана, изгаси угарката и се упъти към камиона си.

Подкрепи го и друг. При нас, казва, работата все така върви: като опре ножът до кокала, тогава хайде, спасявайте, братлета шофьори!

Някои се нахвърлиха срещу него:

— Това е важно дело, а ти, Исмаил, дрънкаш като жена на пазар.

Аз не се намесвах в спора, но изведнъж си спомних как изтеглих на буксир колата през превала и както винаги се разпалих.

— Какво има да се мисли — изскочих аз на средата. — Трябва да се прикачат ремаркета към колите!

Никой не помръдна. Някои дори не погледнаха към мене. Такова нещо можеше да изтърси само безнадежден глупак.