Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Наближавах Долон. Лъчите на фаровете почнаха да се плъзгат по тъмните каменни грамади на дефилето, скали с нахлупени снежни калпаци надвисваха над шосето. Пред очите ми се замержеляха едри парцали сняг. „Сигурно вятърът ги сваля отгоре“ — помислих. Но парцалите почнаха да полепват по стъклата и да се свличат надолу, значи, валеше сняг. Не беше много гъст, но мокър. „Само това ми липсваше!“ — изругах аз през зъби. Включих чистачките.

Заредиха се първите стръмнини на превала. Моторът запя познатата си песен. Монотонно, мъчително бучене запълзя в мрака по шосето. Най-после изкачих височината. Сега ми предстоеше дълъг път по наклон. Моторът забръмча, камионът се заспуска надолу. И веднага почна да занася от една страна на друга. Чувствувам с гърба си как играе ремаркето, застига камиона и се бута в него, чувам как гърми, скърца металът при сглобката на скачването. Това скърцане вдървява гърба ми, впива се като тъпа болка в ръцете ми. Колелата не се подчиняват на спирачките, плъзгат се по мократа снежна покривка. Камионът се повлече, затресе се цял, кормилото заотскача от ръцете ми и накрая той се плъзна напреки през шосето. Извих го с волана, спрях. По-нататък не мога, сили нямам. Изключих фаровете, загасих мотора. Ръцете ми се вдървили, като че са протези. Облегнах се на гърба на седалката и чух хрипкавото си дишане. Поседях така няколко минути, поех си дъх, запалих цигара. А наоколо мрак, зловеща тишина. Само вятърът свири, провирайки се през пролуките на кабината. Страх ме е да си помисля какво ще бъде по-нататък. Оттук нагоре почват серпантини по планинските скатове. И за мотора, и за ръцете е мъчение това безкрайно катерене по планинските склонове на зигзаг. Но няма време за размишление, снегът се сипе.

Запалих мотора. Камионът с тежък рев пое по нагорнището. Стиснал зъби, без почивка вземах серпантините една след друга, извивка след извивка. Свършиха серпантините. Следваше стръмно спускане, равен, полегат път до завоя при кантона и след това последен щурм на превала. С мъка се спуснах надолу. По правия път, който е близо четири километра, набрах скорост и поех по височината. Камионът потръгна, потръгна нагоре… Но не издържа. Заплашително почна да забавя ход, превключих на втора скорост, после на първа. Облегнах гръб, вкопчих се във волана. Между разкъсаните облаци блеснаха звезди право в очите ми — а камионът стои на място, не мръдва по-нататък. Колелата забуксуваха, цялата кола се поднесе, натиснах газта докрай.

— Хайде още! Още малко! Дръж се! — завиках аз с някакъв чужд глас.

Моторът застена провлечено, после затрепери, зазвънтя, секна за секунда и после съвсем заглъхна. Камионът бавно се плъзна надолу. И спирачките не помагаха. Той се свличаше от височината под тежестта на ремаркето и накрая отведнъж спря, удари се в скала. Всичко затихна. Бутнах вратичката, надникнах от кабината. Точно така. Проклятие! Ремаркето се бе обърнало в канавката. Сега вече беше невъзможно да го измъкна. Разярен, отново запалих мотора, с все сила потеглих напред. Колелата лудо се завъртяха, камионът се напъна, напрегна се цял, но дори не се мръдна от мястото си. Скочих, изтичах до ремаркето. Колелата му бяха затънали дълбоко в канавката. Какво да правя? Без да съобразявам нещо, изпаднал в изстъпление и дива злоба, аз се спуснах към ремаркето, почнах с ръце и с цяло тяло да бутам колелата. След това подпъхнах рамо под каросерията, заревах като звяр, напрегнах се до болка в главата, опитвайки се да преместя ремаркето на шосето, но къде ти! Обезсилен, захлупих лице на шосето, загребвайки под себе си кал със сняг, и заплаках от яд. После станах, олюлявайки се, приближих до камиона и приседнах на стъпалото.

Отдалеч се чу бучене на мотор. Две светлинки се спускаха по наклона към полегатия път. Не зная кой беше този шофьор, къде и защо го гонеше съдбата посред нощ, но аз се уплаших, сякаш тези светлинки трябваше да ме настигнат и уловят. Като крадец с един скок се намерих при сценката, откачих съединителната халка, хвърлих я на земята, метнах се в кабината и полетях нагоре по шосето, като оставих ремаркето в канавката.

Непонятен, ужасен страх ме преследваше. През всичкото време ми се струваше, че ремаркето ме гони по петите и, ха-ха, ще ме настигне. Карах с невероятна скорост, не се пребих може би благодарение само на това, че знаех пътя наизуст.

На разсъмване пристигнах в базата на превала. Без да си давам сметка, като умопобъркан заблъсках с юмруци по вратата. Тя се отвори, без да погледна Асел, влязох така, както си бях целият в кал от глава до пети. Дишайки тежко, седнах на нещо влажно. Оказа се купчина изпрано бельо върху табуретката. Бръкнах в джоба си да търся цигари. В ръцете ми попаднаха ключовете от мотора. Запокитих ги със сила на пода, оброних глава и застинах разбит, мръсен, вцепенен. Босите крака на Асел пристъпваха на място пред масата. Но какво можех да й кажа? Асел вдигна ключовете от пода, сложи ги на масата.