Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Излязох. Потътрих се умърлушено по коридора. Насреща ми идеше някой. Исках да се отместя встрани, да го отмина, но Алибек ми прегради пътя.

— Не, почакай! — избута ме той в ъгъла. Като ме гледаше право в очите, проговори със зъл, свистящ шепот: — Е, геройо, доказа ли? Доказа, че си кучи син!

— За добро исках — измърморих аз.

— Лъжеш! Искаше да се отличиш. За себе си работеше. А погуби важно дело. Върви сега, опитай се след всичко това да доказваш, че може да се пътува с ремарке. Глупак! Самохвалко!

Може би тези думи биха накарали всеки друг да се опомни, но на мен сега ми беше все едно; нищо не разбирах, виждах само, че ме бяха обидили. Аз да съм самохвалко, аз да се стремя да се отлича, да спечеля слава? Това не е истина!

— Отдръпни се! — отстраних аз Алибек. — И без теб ми е тежко.

Излязох на входа. Студен пронизващ вятър бръскаше по двора снежния прах. Хората минаваха покрай мен и мълчаливо ме поглеждаха. Какво да правя? Пъхнах юмруци в джобовете и закрачих към изхода. Ледът на замръзналите локвички хрущеше и се набиваше в земята. Пред краката ми се изпречи кутия от грес. С все сила я ритнах през вратата към улицата и закрачих подир нея.

Целия ден бродих безцелно по улиците на градчето, шляех се по безлюдното пристанище. На Исък Кул имаше буря, завързаните лодки се люлееха на пристаните.

По-късно се опомних в чайната. На масата пред мен имаше отворено половинлитрово шише и някакво мезе в чинийка. Замаян още от първата чашка, гледах тъпо в краката си.

— Какво си се умърлушил, джигит? — раздаде се край мен нечий приветлив, леко насмешлив глас. С усилие вдигнах глава. Кадича.

— Какво, не ти е сладко сам, а? — усмихна се тя, приседна край масичката до мен. — Тогава да пием заедно.

Кадича напълни чашите с водка, премести моята по-близо.

— Вземи! — каза тя и ми смигна закачливо, като че бяхме дошли тук просто да поседим и да пийнем.

— А ти какво се радваш? — попитах аз недоволно.

— Че защо да тъгувам? С теб всичко ми е леко, Иляс. Аз те мислех за по-силен. Ех, да става каквото ще! — засмя се тихо тя, премести се по-близо, чукна се с мен, като ме гледаше с тъмните си милващи очи.

Изпразнихме чашите. Запалих цигара. Като че малко ми поолекна, усмихнах се за първи път през този ден.

— Юнак си ти, Кадича! — казах аз и стиснах ръката й.

После излязохме на улицата. Беше вече тъмно. Луд вятър откъм езерото разлюляваше дърветата и фенерите. Земята се люлееше под краката ми. Кадича ме водеше, подкрепяйки ме под ръка; загрижено вдигна яката ми.

— Виновен съм аз пред теб, Кадича! — промълвих, изпитвайки чувство на вина и благодарност. — Но знай, че няма да позволя да имаш неприятности заради мен… Сам ще отговарям…

— Забрави това, скъпи! — отвърна тя. — Неспокоен човек си ти. Все се стремиш нанякъде, а мен ме боли за тебе. И аз бях такава. С живота не можеш да се надпреварваш. Вземай каквото може да се вземе… Защо да гневиш съдбата?…

— Зависи кой как го разбира! — възразих аз, но после помислих и казах: — А може и да си права…

Спряхме се пред къщата, където живееше Кадича. Тя отдавна живееше сама. Не зная защо се бяха разделили с мъжа си.

— Е, вече съм си у дома — каза Кадича.

Аз се бавех, не си тръгвах. Имаше вече нещо между нас, което ни свързваше. Пък и не ми се ходеше сега в общежитието. Истината е добро нещо, но понякога твърде горчива и неволно се стараеш да я избегнеш.

— Какво се замисли, мили? — попита Кадича. — Уморен ли си? Дълъг път ли те чака?

— Нищо, ще стигна някак. Довиждане.

Тя хвана ръката ми.

— У-у, замръзнал си! Постой да те стопля — продума Кадича, мушна ръката ми под палтото си, поривисто я притисна до гърдите си. Не посмях да я отдръпна, не посмях да се противя на тази гореща ласка. Под ръката ми нейното сърце биеше, туптеше, сякаш искаше нещо свое, дълго чакано. Бях пиян, но не дотолкова, че нищо да не разбирам. Внимателно отдръпнах ръката си.

— Тръгваш ли? — каза Кадича.

— Да.

— Тогава сбогом! — Кадича въздъхна и бързо си тръгна. В тъмното вратничката хлопна. Аз също поех вече по пътя си, но след няколко крачки спрях. Сам не зная как се случи, но се озовах отново до вратничката. Кадича ме чакаше. Хвърли се на шията ми, прегърна ме силно, почна да ме целува по устата.

— Върна се! — прошепна тя, след това ме хвана за ръката, поведе ме към стаята си.

През нощта се събудих и дълго не можах да разбера къде се намирам. Главата ме болеше. Лежахме един до друг. Топлата полугола Кадича, притиснала се нежно, дишаше спокойно в рамото ми. Реших да стана, да си отида веднага. Размърдах се. Без да отваря очи, Кадича ме прегърна.