Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Алибек винаги е бил разумен, сериозен момък. Той никога не би тръгнал през превала на своя глава като мен. И правилно постъпваше, че караше колата с втори шофьор. Можеха да се сменят по пътя и да щурмуват превала с пресни сили. На превала всичко зависи от мотора, волята и ръцете на човека. Освен това, като пътуваше с другар, Алибек съкращаваше почти наполовина времето на пробега. Всичко това той беше взел пред вид, приспособил бе на ремаркето действуващи спирачки от компресора на колата. Не бе забравил да омотае с най-обикновени вериги водещите колела. Изобщо той бе започнал битката с превала напълно въоръжен, а не го превземаше на „ура“.

След Алибек и други започнаха да карат камиони с ремаркета. При всяка работа най-главното е да се започне. През това време и колите се увеличиха, изпратиха помощ от съседната автобаза. Десетина дни тяншанският главен път буча денем и нощем под колелата. С една дума, колкото и да беше трудно, нашите изпълниха молбата на работниците от Атбашинската ВЕЦ навреме, не ги подведоха. Аз също работех…

Сега разказвам това спокойно, когато са минали вече толкова години и болката се е притъпила, но през онези трескави дни не можах да се удържа на седлото. Не обърнах, накъдето трябва, коня на живота…

Но ще продължа поред.

След срещата си с Алибек пристигнах на автобазата вече по тъмно. Тръгнах за общежитието, но по пътя пак се отбих в чайната. През всички тези дни ме изпълваше непреодолимо, нечовешко желание да се напия до безчувственост, за да забравя всичко напълно, да заспя мъртвешки сън. Пих много, но водката почти не ми действуваше. Излязох от чайната още по-раздразнен и разстроен. Потътрих се посред нощ през града и вече, без да се замислям, свърнах на Брегова улица към Кадича.

И така тръгна. Замятах се аз между два огъня. Денем на работа зад кормилото, вечер отивах направо у Кадича. С нея ми беше по-удобно, по-спокойно, като че се скривах от себе си, от хората, от истината. Струваше ми се, че само Кадича ме разбира и обича. От дома гледах по-скоро да изляза. Асел, скъпата моя Асел! Ако тя знаеше, че тъкмо със своята доверчивост и душевна чистота ме тласкаше навън от къщи. Аз не можех да лъжа, не можех да понасям, че съм недостоен за нея, че не заслужавам всичко онова, което тя прави за мене. На няколко пъти се връщах в къщи нетрезвен. А тя дори не ме укори. И досега не мога да разбера какво беше това: жалост, безволие или, напротив, сила, вяра в човека? Да, разбира се, тя е чакала, тя е вярвала, че аз ще се опомня, сам ще се стегна и ще стана такъв, какъвто бях преди. Но по-добре да беше ме ругала, да беше ме принудила честно да си кажа цялата истина. Може би Асел би поискала от мене обяснение, ако знаеше, че ме измъчваха не само неприятности в работата. Тя не е могла да си представи какво ставаше с мен през онези дни. А аз я жалех, все отлагах разговора за утре, за следващия път и така не успях да сторя онова, което бях длъжен да сторя заради нея, заради нашата любов, заради нашето семейство…

Последния път Асел ме посрещна радостна, оживена. Беше поруменяла, очите й блестяха. Задърпа ме, както си бях с полушубката и ботушите, право в стаята.

— Погледни, Иляс! Самат вече стои на крака.

— Така ли! Къде е той?

— Ето го там, под масата.

— Но той пълзи по пода.

— Ей сега ще видиш! Хайде, моето момченце, покажи на татко как стоиш! Ела, ела, Самат!

Не зная как Самат разбра какво искат от него. Весело се заклатушка по ръце и крака, измъкна се изпод масата, улови се за кревата и с мъка се изправи. Постоя, като се усмихваше храбро и се полюляваше на меките си крачета, и със същата храбра усмивка тупна на пода. Аз се втурнах, сграбчих го в прегръдките си и го притиснах до себе си, вдъхвайки нежния, напомнящ мляко мирис на дете. Колко ми беше близък тоя мирис, толкова близък, колкото Асел.

— Ще го задушиш, Иляс, по-внимателно! — Асел взе сина ни. — Е, какво ще кажеш? Събличай се. Скоро той ще стане съвсем голям, тогава и мама ще почне да работи. Всичко ще се нареди, всичко ще бъде хубаво, нали така, моето момче? А ти… — Асел ме погледна с усмихнати и тъжни очи. Аз се отпуснах на стола. Разбрах, че в тази кратка думичка тя вложи всичко, което искаше да каже, всичко, което се беше насъбрало в душата й през тези дни. То беше и молба, и упрек, и надежда. Трябваше веднага да й разкажа всичко или незабавно да си изляза. По-добре да си изляза. Тя е толкова щастлива и нищо не подозира. Станах от стола.

— Аз тръгвам.

— Къде? — трепна Асел. — И днес ли няма да останеш? Поне чай да беше пийнал.