— Чакай, откъде е научила тя?
— Джантай й е казал. Той е направил това, той и мен заплашваше. Нима не го знаеш какъв подлец е. Ти тръгвай, Иляс, върви при нея, намери я. Аз повече няма да ви преча, ще замина нанякъде…
Камионът ме носеше през зимната степ. Сива, замръзнала земя. Вятърът завиваше гривите на преспите, подемаше от канавките бездомните степни тръни и ги отвиваше надалеч. В далечината тъмнееха изпръхналите от вятъра дувари и голите овощни градини на аила.
На свечеряване пристигнах в аила. Спрях пред познатия двор, бързо запалих цигара, за да успокоя вълнението си, угасих угарката, изсвирих с клаксона, но вместо Асел излезе майка й с наметната на раменете шуба. Аз застанах на стъпалото и тихо казах:
— Добър вечер, апа.
— Аа-а, довтаса ли? — заканително отговори тя. — И след всичко смееш да ме наричаш апа? Махай се оттук, очите ми да не те виждат. Скитник, пройдоха! Подмами чедото ми, а сега довтасал. Срам нямаш ли? Разсипа целия ни живот…
Старицата не ми даде и уста да отворя. Тя продължаваше да ме хока и черни с най-обидни думи. На нейния глас почнаха да се стичат хора, хлапета от съседните дворове.
— Омитай се оттук, докато не съм събрала хората. Проклет да си! Очите ми да те не видят никога вече! — пристъпваше към мен разгневената жена, хвърлила шубата на земята.
Не ми оставаше друго, освен да седна зад кормилото. Трябваше да си замина, щом Асел не желаеше дори да ме види. Подир камиона полетяха камъни и пръчки. Така ме изпроводиха хлапетата от аила…
Тази нощ дълго бродих по брега на Исък Кул. Езерото бушуваше, осветено от луната. О, Исък Кул — вечно кипящо езеро! В онази нощ ти беше студено, хладно и неприветливо. Аз седях върху дъното на една обърната лодка. Вълните връхлитаха връз плитчината на гневни талази, удряха се в кончовите на ботушите ми и се отдръпваха с тежка въздишка…
… Някой се приближи до мен, внимателно сложи ръка на рамото ми: беше Кадича.
Подир няколко дни заминахме за Фрунзе, настанихме се там в проучвателната експедиция по оползотворяване на пасбищата в Анархайската степ. Аз като шофьор, Кадича като работничка. Така започна новият ни живот.
С експедицията заминахме навътре в глъбините на степта чак до Прибалхаше. Ако ще се къса с миналото, да се къса поне завинаги.
На първо време заглушавах мъката си с работа. А работа там имаше много. За три години и нещо кръстосахме просторите на Анархай на длъж и шир, прокопахме кладенци, прокарахме пътища, построихме бази на превалите. С една дума, това не беше вече предишната дива степ Анархай, където посред бял ден можеше да се заблудиш и цял месец да скиташ по хълмистата степ, обрасла с пелин. Сега стана животновъдчески край с културни центрове, с благоустроени жилища… Сега там сеят жито и дори прибират сено. Работа на Анархай и сега има колкото щеш, особено за нас, шофьорите. Но аз се върнах обратно. Не защото беше твърде трудно в незаселените места, това е временно нещо. Ние с Кадича не се бояхме от трудности и трябва да кажа, че не живеехме лошо. Уважавахме се. Но едно нещо е уважението, а друго любовта. И дори ако единият обича, а другият не, това според мен пак не е истински живот. Или човекът така е устроен, или аз по природа съм такъв, но мен все нещо не ми достигаше, нито с приятелство, нито с добротата и вниманието на любещата жена. В душата си аз отдавна се разкайвах, че така прибързано заминах, без да се опитам още веднъж да върна Асел. А през последните месеци не на шега затъгувах за нея и за сина. Нощи наред не спях. Привиждаше ми се Самат — усмихва се, неуверено се крепи на слабите си крачета. Нежния му детски мирис като че го бях всмукал в себе си за цял живот. Закопнях за скъпите ми тяншански планини, за синия Исък Кул, за степта в полите на планината, където срещнах своята първа и последна любов. Кадича знаеше това, но за нищо не ме укоряваше. Разбрахме се най-сетне, че не можем да живеем заедно.
Тази пъстра пролет дойде на Анархай много рано. Снегът бързо се стопи, хълмовете се оголиха, раззелениха. Оживяваше степта, попиваше в себе си топлината и влагата. Нощем въздухът ставаше прозрачен, небето звездно.
Ние лежахме в палатка близо до сондажната кула. Сънят не идваше. Внезапно в степната тишина, бог знае откъде, се донесе далечна, едва доловима свирка на локомотив. Как стигна тя до нас, е трудно да се каже. От нас до железопътната линия имаше половин ден път на кон. Или на мен така ми се стори, не зная. Но сърцето ми трепна, потегли ме на път. И аз казах:
Читать дальше