Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Не ме ли познаваш?

— Сержант… Иляс! Иляс Алабаев — спомни си най-сетне той.

— Същият — усмихнах се аз, но ми стана горчиво, значи, много съм се изменил, щом хората едва ме познават.

Потеглихме, разговаряхме за едно-друго, припомняхме си службата. Аз през всичкото време се страхувах: само да не почне да ме разпитва за моя живот. Но Ермек явно нищо не знаеше. Успокоих се.

— Кога си се върнал?

— Ами вече две години, откак работя.

— А къде е Алибек Джантурин?

— Не зная. Не го заварих. Разправят, че сега бил главен механик на автобаза някъде на Памир…

„Браво, Алибек! Браво, приятелю мой! Славен джигит си ти!“ — зарадвах се аз в душата си. Значи, постигнал е все пак целта си. Той още във войската учеше задочно в автотранспортен техникум и се канеше и институт да свърши задочно.

— Началник Аманжолов ли е?

— Не, нов. Аманжолов го повишиха, отиде в министерството.

— Как мислиш, дали ще ме вземат на работа?

— Защо не, ще те вземат, разбира се. Първокласен шофьор си, и в армията те ценяха.

— Ценяха ме някога — смотолевих аз. — А Джантай познаваш ли?

— Няма при нас такъв. И името му не съм чувал.

„Да, не малко промени са станали на автобазата…“ — помислих си аз, а след това запитах:

— Ами как е с ремаркетата, минавате ли с тях превала?

— Както обикновено — просто отвърна Ермек. — Зависи от товара. Ако стане нужда, стъкмят те и потегляш. Камионите сега са мощни.

Не знаеше той какво ми струваха на мен тия ремаркета.

С една дума, върнах се в своята автобаза. Ермек ме покани у дома си, нагости ме, предложи да пийнем по случай срещата. Но аз отказах, отдавна вече не пиех.

На автобазата също ме посрещнаха добре. На другарите, които ме познаваха, бях много благодарен, задето не ми досаждаха с въпроси. Виждат, поблъскал се е човек из чужди краища, върнал се, работи добросъвестно, какво повече. Защо да се рови миналото? Аз самият се мъчех да забравя всичко, да го забравя веднъж за винаги. Базата на превала, където някога живеех със семейството си, сега отминавах с най-голяма скорост, без да хвърля поглед наоколо и без дори да зареждам с бензин от бензиностанцията. И при все това нищо не ме спаси, не можах да измамя себе си.

Работех вече от доста време, посвикнах, поопознах колата, мотора изпитах на всички скорости и височини. С една дума, познавах си работата…

Един ден си карах спокойно, за нищо не мислех, въртях си кормилото, поглеждах встрани. Пролет, красиво беше наоколо. Тук-таме в далечината изникваха юрти: скотовъдците излизаха на пролетните пасбища. Над юртите се стелеше синкав дим. Вятърът довяваше неспокойното цвилене на коне. Стада овце бродеха край пътя. Спомних си ранното детство, натъжих се… И внезапно, когато се показа езерото, трепнах — лебеди!

За втори път в живота ми се случваше да видя лебеди на Исък Кул пролетно време. Езерото беше синьо-синьо и над него кръжаха бели птици. Без сам да зная защо, свърнах рязко от шосето и както онзи път, подкарах камиона направо през неразораното поле към езерото.

Исък Кул, Исък Кул — песен моя недопята!… Защо си припомних оня ден, когато спряхме заедно с Асел на същото възвишение, над самата вода? Да, всичко беше както тогава: синьо-бели вълни, наловени сякаш за ръце, на цял низ се втурваха към жълтия бряг. Слънцето преваляше зад планините и далечните води изглеждаха розови. Лебедите летяха с ликуващи тревожни викове. Възземаха се нагоре, спускаха се с широко разперени, сякаш свистящи криле, разбунваха водата, разпръсквайки широки кръгове кипнала пяна. Да, всичко беше както тогава. Само Асел я нямаше с мен. Къде си сега ти, тополчице моя с червена забрадка?

Дълго стоях на брега. После се върнах в автобазата и не се сдържах, дадох си воля… Отидох пак в чайната да удавям развредената мъка в душата си. Тръгнах си късно. Небето беше тъмно, облачно. Откъм дефилето вятърът духаше като през комин, яростно превиваше дърветата, свиреше между жиците, запращаше в лицето едър чакъл. Езерото бучеше, стенеше. С мъка се дотътрих до общежитието и без да се събличам, тръшнах се да спя.

На сутринта не можех да вдигна глава, кършеше ме след снощното напиване. Навън ръмеше противен дъжд, смесен със сняг. Лежах три часа, не ми се отиваше на работа. За първи път ми се случваше това — дори работата не ме радваше. Но после се засрамих, отидох.

Колата вървеше лениво, по-точно аз бях ленив и времето отвратително. По колите, които срещах, имаше сняг, значи, на превала бе валяло. Да вали, все ми е едно, ако ще снежна буря да се развилнее, не искам и да зная, няма от какво да се боя, краят е един…