Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

В отвратително настроение бях. Погледна се горе в огледалото, гадно ми става: небръснат, лицето подпухнало, посърнало като след болест. Би трябвало да хапна нещо по пътя, от сутринта нищо не бях ял, но залък не ми се слагаше в уста, все ме изкушаваше да пийна. Знае се, че като се отпусне човек веднъж, после трудно може да се удържи. Спрях пред една закусвалня. След първата чаша се поободрих, дойдох на себе си. Колата тръгна по-весело. После се отбих и на друго място по пътя, изпих сто грама, след това добавих още. Пътят полетя, чистачките заиграха пред очите ми назад-напред. Приведох се, дъвча цигарата си. Виждам само как прелитат насрещните коли и цапат стъклата с пръски от локвите. Аз също дадох газ, беше станало вече късно. Нощта ме застигна в планините, глуха, тъмна. И ето кога почна да действува водката. Размекнах се. Почна да ме наляга умора. Пред очите ми заиграха черни петна. В кабината беше душно, почна да ми се повдига. Никога не бях се напивал толкова много. Пот обливаше лицето ми. Чинеше ми се, че не пътувам с камион, а се люшкам върху устремените напред лъчи на фаровете. Заедно с лъчите ту отведнъж падах в някаква дълбока осветена бездна, ту възлизах нагоре с трептящите, плъзгащи се по скалите светлини, ту започвах да лъкатуша подир тях по двете страни на пътя. С всяка измината минута силите ме напускаха, но аз не спирах, знаех, че щом откъсна ръце от волана и няма да мога да управлявам камиона. През къде пътувах, точно не помпя, беше някъде на превала. Ех, Долон, Долон, тяншански исполин! Колко си мъчен ти! Особено нощем, особено за нетрезв шофьор!

Камионът с напрежение се изкачи на някаква височина и се понесе по нанадолнището. Пред очите ми се завъртя, падна нощ. Ръцете вече не ми се подчиняваха. Като набираше все по-голяма скорост, камионът полетя надолу по пътя. След това се чу глух удар, изскърцване, фаровете пламнаха и тъмнина заля очите ми. Някъде дълбоко една мисъл проряза съзнанието ми: „Авария!“

Колко съм лежал така, не помня. Неочаквано чух глас, който идваше сякаш отдалече и за да стигне до ушите ми, минаваше през пластове памук. „Я ми светни!“ Нечии ръце опипваха главата ми, раменете, гърдите „Жив е, само е пиян“ — каза гласът. Друг отвърна: „Трябва да освободим пътя.“

— Я се опитай, приятелю, мъничко да се отместиш, ще изтеглим камиона — и ръцете лекичко ме побутнаха по рамото.

Аз запъшках, с усилие вдигнах глава. От челото надолу по лицето ми се стичаше кръв. Нещо в гърдите ми пречеше да се изправя. Човекът драсна клечка кибрит. Погледна ме. Драсна още веднъж и отново ме погледна, като че не вярваше на очите си…

— Какво така, приятелю? Как тъй се случи, а? — с огорчение продума той в тъмнината.

— Камионът… силно ли е ударен? — запитах аз, като плюех кръв.

— Не, не много. Само го е занесло напреки през пътя.

— Тогава ще потегля веднага, пуснете ме! — с непослушни, треперещи ръце се опитах да запаля мотора и да натисна амбреажа.

— Стой! — прихвана ме силно човекът. — С това игра не бива. Слизай! Ще преспиш тая нощ, а на сутринта ще видим…

Измъкнаха ме от кабината.

— Изкарай камиона на банкета, Кемел, после ще видим какво му е.

Той прехвърли ръката ми през рамото си и ме помъкна в тъмнината нанякъде. Вървяхме дълго, докато стигнахме някакъв двор. Човекът ми помогна да вляза в къщата. В предната стая светеше газена лампа. Той ме сложи да седна на едно столче и се зае да смъква полушубката ми. И тогава аз го погледнах. И си спомних. Това беше кантонерът Байтемир, същият, с когото едно време теглихме на буксир камиона през превала. Засрамих се и все пак се зарадвах, понечих да се извиня, да му поблагодаря, но в тази минута трясък от изпуснати на пода цепеници ме накара да се обърна. Погледнах и бавно, с усилие се надигнах от мястото си, като че ли върху раменете ми се стовари непосилна тежест. На вратата до разпилените дърва стоеше Асел. Тя стоеше неестествено изправена и ме гледаше като безжизнена.

— Какво е станало? — тихо прошепна тя.

За малко щях да извикам „Асел!“, но нейният отчужден, запрещаващ поглед не ми позволи да пророня нито дума. Изгаряйки от срам, наведох глава. В стаята за миг стана непоносимо тихо. Не зная как би свършило всичко, ако не беше Байтемир. Той ми помогна да седна на мястото си, като че нищо не е било.

— Няма нищо, Асел — спокойно каза той. — Малко се е ударил шофьорът, ще му мине… Ти по-добре да беше ни дала йод.

— Йод ли? — Гласът й трепна по-топъл, разтревожен. — Йода го взеха съседите… Аз ей сега! — сепна се тя и изтича навън.