Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Асел! Вземи сина и се качвай. Ще заминем както тогава, завинаги. Качи се! — замолих се аз под шума на мотора.

Асел нищо не каза, тихо отклони замъглените си от сълзи очи, отрицателно поклати глава.

— Хайде да се качим, мамо! — задърпа я за ръка Самат. — Да се повозим.

Тя тръгна, без да се обръща, свела ниско глава. А Самат се дърпаше назад, не искаше да си отива.

— Готово! — извика Байтемир, захлопна капака, подаде ми инструмента в кабината.

И аз потеглих. Отново съм на волана, отново път и планини — камионът ме носеше, какво го беше грижа него…

Така намерих аз на превала Асел и сина си, така се срещнахме и разделихме. По целия път до границата и обратно мислех и нищо не можех да измисля. Уморих се от безизходни мисли… Сега вече трябваше да замина, да замина, където ми видят очите, не биваше да оставам тук.

Твърдо бях решил това, с такива мисли се връщах назад. Когато минавах покрай кантона, видях Самат малко настрана от пътя, с момченце и момиченце, мъничко по-големи от него, играеше на ташкаргон — строяха от камъни дворове, кошари за добитъка. Може и по-рано да съм ги виждал край пътя… Значи, почти всеки ден съм минавал недалеч от сина си, без дори да подозирам. Спрях камиона.

— Самат! — повиках го аз. Искаше ми се да погледна личицето му. Депата се затичаха към мен.

— Чичко, да ни повозиш ли дойде? — приближи се тичешком Самат.

— Да, мъничко ще ви повозя — казах аз.

Децата дружно се покатериха в кабината.

— Този чичко е наш познат! — похвали се Самат пред другарчетата си.

Повозих ги съвсем малко, но толкова щастие и радост изпитах през това време, може би повече, отколкото самите деца. А после ги свалих.

— Тичайте сега у дома! — Децата се втурнаха към къщи. Аз спрях сина си.

— Почакай, Самат, нещо ще ти кажа! — Прегърнах го, вдигнах го високо над главата си, дълго се вглеждах в лицето му, после го притиснах до гърдите си, целунах го и го пуснах на земята.

— А къде ти е сабята, чичо, докара ли я? — сети се Самат.

— Ох, забравих я, синчето ми, ще я докарам другия път — обещах аз.

— Тогава няма да забравиш, нали, чичко? Ние ще играем на същото място.

— Добре, а сега тичай по-бързо у дома!

На автобазата в дърводелската работилница изработих на струг три саби-играчки и ги взех със себе си.

Децата наистина ме чакаха. И този път ги повозих на камиона. Така започна дружбата ми с моя син и неговите приятелчета. Те бързо свикнаха с мен. Още отдалеч се юрваха в надпревара към пътя.

— Камионът, нашият камион иде!

Съживих се аз, станах човек. Пътувам и в душата ми е светло: нося със себе си някакво хубаво чувство. Знам, че край пътя ме чака синът ми. Макар две минутки, но ще поседи до мен в кабината. Сега всичките ми грижи и мисли бяха насочени натам — как да стигна навреме при сина си. Така разпределях времето си, че да минавам превала денем. Дните бяха топли, пролетни, децата постоянно играеха навън, така че аз често ги заварвах край пътя. Струваше ми се, че само за това живея и работя, толкова бях щастлив. Но понякога сърцето ми примираше от страх. Може би там на кантона знаеха, че аз возя децата, може и да не знаеха, но можеха да забранят на сина ми да се среща с мен, да не го пускат на шосето. Много се страхувах, умолявах в душата си Асел и Байтемир да не правят това, да не ми отнемат поне тези кратки срещи. Но веднъж и това се случи.

Наближаваше Първи май. Реших да направя на сина си подарък за празника. Купих играчка, камионче, което се навива. Този ден се забавих на автобазата, тръгнах по-късно и много бързах. Може би затова имах някакво лошо предчувствие, вълнувах се, тревожех се без никакъв повод. Когато наближих кантона, извадих пакетчето, сложих го до себе си, представяйки си как ще се зарадва Самат. Той имаше и по-хубави играчки, но този подарък беше особен — от познат шофьор на малчуган, който мечтае да стане шофьор. Ала този ден Самат го нямаше на шосето. Децата притичаха без него. Аз слязох от кабината.

— А къде е Самат?

— В къщи, болен е — отвърна момченцето.

— Болен ли е?

— Не, не е болен — уверено обясни момиченцето. Майка му не го пуска тук.

— Защо?

— Не знам. Казва, че не бива.

Натъжих се: ето края на всичко.

— Вземи, отнеси му това — подадох аз пакета на момченцето, но тозчас размислих. — Или не, недей — взех го обратно, закрачих умърлушен към камиона.

— А защо чичкото не ни повози? — попита момченцето сестра си.

— Той е болен — отговори сериозно тя.

Да, отгатна момиченцето. По-лошо от болест ме смаза тая новина. По целия път размишлявах как е възможно Асел до такава степен да се ожесточи срещу мен. Нима не е останало у нея поне капка жалост, колкото и да съм лош. Не, не ми се вярваше… Не очаквах това от Асел. Не би постъпила така Асел, тука имаше нещо друго. Но какво? Откъде можех да зная… Мъчех се да уверя себе си, че синът ми наистина се е поразболял. Защо трябваше да не вярвам на момченцето? Така убедих себе си в това, че започна да ми се привижда как синът се мята в треска и бълнува… Ами ако трябва да се помогне с нещо, да се достави някакво лекарство или да се откара детето в болницата? Хората живеят на превала, а не на градски булевард. Просто се измъчих, съсипах се. Карах бързо назад, не си представях какво мога да направя, как ще постъпя, знаех само едно: че искам да видя сина си, по-скоро, по-скоро… Вярвах, че ще го срещна, сърцето ми подсказваше. И сякаш напук свърши се горивото в резервоара, трябваше да спра пред бензиностанцията в базата на превала…