Чингиз Айтматов: Избрано в два тома. Том първи. Повести

Самат тичаше, без да се озърта, скри се зад завоя. Аз дотичах до скалата, спрях, загледан подир сина си.

Видях как Самат дотърча при Байтемир, който работеше на шосето, и се хвърли към него. Байтемир приклекна, прегърна го, притисна го до себе си. Момченцето също обгърна врата му, като все поглеждаше страхливо назад към мен.

След това Байтемир го хвана за ръка, прехвърли лопатата през рамо и двамата тръгнаха по шосето — един голям и едни мъничък човек.

Дълго стоях притулен до скалата, след това тръгнах назад. Спрях се пред малкото камионче. То лежеше в канавката, обърнато с колелата нагоре. По лицето ми потекоха сълзи. „Ето, свърши се“ — казах аз на своя голям камион, поглаждайки го по капака. Лъхна ме топлината на мотора. Нещо скъпо имаше сега дори в колата, свидетелка на последната ми среща със сина…

Иляс се изправи, упъти се към коридора.

— Ще подишам малко чист въздух — каза той, спрял се до вратата.

Аз останах в купето. Предутринното небе се люлееше като белезникава лента зад прозореца. Мяркаха се смътно телеграфни стълбове. Лампата можеше да се угаси.

Лежах на леглото и мислех дали да разкажа на Иляс онова, което на мен ми беше вече известно и което той не знаеше? Но той все не се връщаше. Така си и остана, нищо не му разказах.

С кантонера Байтемир ми се случи да се запозная по времето, когато Иляс вече е знаел, че Асел и синът му живеят на превала.

В Памир очакваха делегация от киргизки пътнопаважни работници. Във връзка с това таджикският републикански вестник ми възложи да напиша очерк за работниците по поддържането на планинските пътища на Киргизия.

Между делегатите беше и Байтемир Кулов, един от най-добрите кантонери.

Заминах за Долон да се запозная с Байтемир.

Срещата ни беше неочаквана и по начало много благоприятна за мен. Някъде на самия превал един работник с червено флагче в ръка спря нашия автобус. Оказа се, че току-що е станало срутване и сега работниците разчиствали пътя. Слязох от автобуса, упътих се към мястото на срутването. Участъкът беше вече закрепен в здрав кофраж. Един булдозер хвърляше пръст по насипа. Там, където не можеше да мине, действуваха работниците с трамбовки и лопати в ръце. Един мъж с брезентна мушама и кирзови ботуши крачеше до булдозера и даваше команди на тракториста:

— Вземи по-наляво! Хвани още веднъж! Загреби над кофража! Така! Стоп! Назад!…

Пътят беше почти разчистен, можеше вече да се мине. Шофьорите от двете страни отчаяно натискаха клаксоните, ругаеха, настояваха да се отвори пътят, а човекът с мушамата спокойно се разпореждаше, без да им обръща внимание. Той накара булдозера още няколко пъти да се обърне по шосето, да притъпче пръстта в кофража. „Сигурно този е Байтемир. Човек, който си познава работата!“ — реших аз. И не се излъгах — оказа се, че това е Байтемир Кулов. Най-сетне пътят беше отворен, колите се разминаха в различни посоки.

— А вие какво чакате, автобусът замина! — каза ми Байтемир.

— Аз съм дошъл при вас.

Байтемир не беше изненадан. Просто и с достойнство ми стисна ръката.

— Радвам се. Ще ми гостувате.

— Идвам при вас по работа, Баке — обърнах се към него с умалително име. — Вие знаете, нали, че нашите пътнопаважни работници трябва да заминат за Таджикистан?

— Чувах.

— Ето защо преди заминаването ви за Памир исках да поговоря с вас.

Колкото по-подробно му обяснявах целта на своето пристигане, толкова повече Байтемир мръщеше лице, поглаждаше замислено острите си тъмни мустаци.

— Че сте пристигнали, това е хубаво — каза той, — но за Памир аз няма да замина и за мен няма смисъл да се пише.

— Но защо? Работа ли имате? Или в къщи нещо?

— Работа каква — пътят! Сам виждате. А в къщи? — Той млъкна, извади цигари. — В къщи… също имам работа, разбира се, като всички, семейство… Но за Памир няма да замина.

Започнах да го убеждавам, да му разяснявам колко е важно в състава на делегацията да се включи и такъв кантонер като него. Байтемир ме слушаше повече от учтивост, но да го склоня, не успях.

Бях много недоволен и преди всичко от себе си. Измени ми професионалната проницателност, не намерих верния път към този човек. Предстоеше ми да си отида с празни ръце, без да съм изпълнил задачата на редакцията.

— Тогава извинявайте, Баке, аз тръгвам. Ей сега ще мине някоя попътна кола…

Байтемир ме погледна внимателно със спокойните си умни очи, усмихна се леко.

— Киргизите, които живеят в града, забравят обичая. Аз имам дом, семейство, дасторкон 20и място за нощуване. Щом сте дошли при мен, ще си заминете утре от моя дом, а не от пътя. Елате, ще ви отведа при жена си и сина. Не се сърдете, аз трябва да направя още една обиколка, докато е светло. Бързо ще се върна. Работата е такава…