Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Спътникът ми млъкна. Потърка с длан пламналото си лице, въздъхна тежко, вдигна стъклото догоре и отново, за кой ли път, запали цигара.

Отдавна вече минаваше полунощ. Навярно във влака всички, освен нас вече спяха. Колелата тракаха по релсите своята безконечна песен. Навън летеше светлеещата лятна нощ, мяркаха се светлинките на малките гарички. Локомотивът изсвирваше силно, без да спира.

— И ето тогава вие дойдохте при мен, агай, и аз ви отказах. Разбирате ли сега защо? — усмихна се замислено моят съсед. — Вие останахте на бензиностанцията, след това ме изпреварихте с една победа. Забелязах… Да, карах, вълнувах се страшно. Предчувствието не ме излъга. Самат ме чакаше край пътя. Като забеляза камиона, затича се и пресече шосето.

— Чичко, чичко шофьор!…

Здраво беше моето момченце. Ох, как се зарадвах, с две ръце не можех да обгърна щастието си.

Спрях, скочих от кабината, затичах се към сина си.

— Ти какво, болен ли беше?

— Не, мама не ме пускаше. Тя казва да не се возя на твоя камион. Пък аз плаках — съобщи Самат.

— А сега как дойде?

— Ами татко каза, щом човекът иска да вози децата, нека ги вози.

— Така ли?

— А пък аз казах, че ще стана шофьор…

— Ти наистина ще станеш, и то какъв. А знаеш ли какво съм ти донесъл? — Аз извадих играчката. — Погледни: камионче, което върви — най-подходяща играчка за малки шофьори!

Момченцето се усмихна, засия.

— Нали винаги, винаги ще се возя с теб, чичко? — погледна ме то с умоляващи очи.

— Разбира се, че винаги! — уверих го аз. — Ако искаш, ще отидем на Първи май в града, ще украсим камиона с флагчета, а после ще те докарам.

Трудно ми е да обясня сега защо му казах това, какво право имах и най-важно защо аз сам повярвах в това. И не спрях дотук, а отидох още по-нататък.

— А пък ако ти хареса, ще останеш при мен завинаги! — предложих аз най-сериозно на сина си. — Ще живеем в кабината, ще те возя със себе си навсякъде и никъде няма да те оставя, няма да се разделям с теб. Искаш ли?

— Искам! — веднага се съгласи Самат. — Ще живеем в камиона! Хайде, чичко, хайде сега да се повозим!

Понякога и възрастният става като дете. Качихме се в кабината. Неуверено запалих мотора, натиснах амбреажа. А Самат се радва, подръпва ме, гали се, подскача на седалката. Камионът потегли. Самат се зарадва още повече, смее се, говори, сочи кормилото, копчетата. И аз се развеселих покрай него. Но като се опомних, ме хвърли в огън. Какво правя аз?! Натиснах спирачките, ала Самат не ми даде да спра.

— По-бързо карай, чичко, по-бързо! — молеше ме той. Как можех да откажа на щастливите детски очи? Дадох газ. Тъкмо набрахме скорост, пред нас се показа гредер, който подновяваше шосето. Гредерът се обърна, тръгна срещу нас, а зад него в края на участъка стоеше Байтемир. Той обръщаше с лопата гудрона на платното. Смутих се. Исках да спра, но беше вече късно. Надалеч бях откарал момченцето. Приведох се по-ниско и отчаяно натиснах педала. Байтемир нищо не забеляза. Работеше, не вдигна глава: малко ли коли профучават всяка минута. Но Самат го видя:

— А, ето го татко! Чичко, нека да вземем и татко, а? Спри да повикам татко!

Аз мълчах. Да спра сега, беше невъзможно, какво ще кажа? Самат изведнъж се озърна назад, уплаши се, завика, разплака се:

— Искам при татко! Спри, да ида при татко. Спри, не искам вече! Мамо-о!!

Аз спрях, като извих камиона зад скалата на завоя. Започнах да успокоявам сина си:

— Не плачи, Самат, хайде стига! Ей сега ще те откарам обратно. Само не плачи!

Но уплашеното момченце не искаше нищо да чуе.

— Не, не искам! Искам при татко! Отвори ми! — заудря то с юмручета по вратата… — Отвори ми да изтичам при татко! Отвори!

Виж ти каква неприятност се случи.

— Добре, но не плачи — умолявах го аз. — Ей сега ще ти отворя, само се успокой! Сам ще те отведа при татко ти. Хайде слизай, ела!

Самат скочи на земята и с плач се затича назад. Спрях го.

— Почакай! Изтрий сълзите си. Не бива да плачеш. Аз те моля, рожбо моя скъпа, не плачи! Ами камиончето, защо го забрави, а? Я виж. — Аз взех играчката, навих я с треперещи ръце. — Погледни как ще полети към теб, дръж!

Играчката се плъзна по шосето, удари се в един камък, прекатури се и полетя в канавката.

— Не искам! — още по-силно от преди се разплака Самат и побягна от мен, без да се обръща.

Парлива буца се спря на гърлото ми. Втурнах се да настигна сина си.

— Почакай, не плачи, Самат! Почакай, аз съм твоят… аз съм… Знаеш ли… — но езикът ми не се обърна да го каже.