Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Седях неподвижен, прехапал устна. Пиянската замая като че излетя от главата ми, в един миг изтрезнях. Само кръвта буйно се блъскаше в слепите ми очи.

— Най-напред трябва да се промие — каза Байтемир, като разглеждаше ожулените места по челото ми. Той взе една кофа и излезе. От съседната стая надзърна босоного момченце, около петгодишно, само по ризка. То ме гледаше с големи любопитни очи. Веднага го познах. Не мога да разбера как, но го познах, със сърцето си го познах.

— Самат! — със сподавен глас прошепнах аз и протегнах ръце към сина. В това време Байтемир се появи на вратата и не знам защо, аз се уплаших. Струваше ми се, че той чу как повиках сина си на име. Стана ми много неловко, сякаш бях заловен в кражба. За да загладя смущението, неочаквано попитах, прикривайки с ръка подутината над окото си:

— Това ваш син ли е? — Защо беше нужно да задавам такъв въпрос? И досега не мога да си простя.

— Мой! — уверено като домакин отвърна Байтемир. Остави кофата на пода, вдигна Самат на ръце. — Мой, разбира се, собствен, нали така, Самат? — нареждаше той нежно, докато целуваше момченцето и го гъделичкаше по шията с мустаците си. В гласа и държането на Байтемир нямаше ни сянка от фалшивост. — А ти защо не спиш? Ах ти, жребченце мое, всичко искаш да знаеш, хайде тичай в леглото.

— А мама къде е? — попита Самат.

— Ей сега ще дойде. Ето я. Ти върви, момчето ми.

Асел се втурна тичешком, обгърна ни с бърз, тревожен поглед, подаде на Байтемир шишенцето с йод и отведе сина си да спи.

Байтемир намокри една кърпа, изтри кръвта от лицето ми.

— Търпи — пошегува се той, докато мажеше с парливата течност ожулените места, и строго каза: — За такава работа би трябвало човек по-силно да те опари, ама хайде, гост си ни… Ето сега всичко е наред, ще заздравее. Асел, да бяхме пийнали чай.

— Ей сега.

Байтемир разстла върху плъстената постелка меко одеяло, сложи възглавница.

— Премести се тук, почини си малко — каза той.

— Нищо ми няма, благодаря — смънках аз.

— Сядай, сядай, чувствувай се като у дома си — настояваше Байтемир.

Вършех всичко като насън. Сякаш някой бе стиснал сърцето ми в гърдите. Всичко в мен бе напрегнато от тревога и очакване. Ех, защо ме е родила майка ми на белия свят.

Асел излезе и като се стараеше да не гледа към нас, взе самовара и го изнесе на двора.

— Ей сега ще ти помогна, Асел — обади се подир нея Байтемир. Той понечи да я последва, но Самат отново дотича. Детето съвсем не мислеше да спи.

— Ти какво искаш, Самат, а? — добродушно поклати глава Байтемир.

— Чичко, ти направо от киното ли си слязъл? — сериозно запита моят син, като дотича по-близо.

Аз се досетих каква е работата, а Байтемир се разсмя високо.

— Ах ти, глупаче мое мъничко! — смееше се Байтемир, приклекнал пред момченцето. — Умори ме от смях… Ние ходим в мината на кино — обърна се той към мене. — И той идва с нас…

— Да, от киното съм слязъл — подкрепих аз общото веселие.

Но Самат намръщи вежди.

— Не е вярно — заяви той.

— Защо да не е вярно?

— А къде е сабята, с която се сражава?

— Оставих я у дома…

— Ами ще ми я покажеш ли? Утре ще ми я покажеш ли?

— Ще ти я покажа. Я ела по-близо. Как ти е името, Самат, нали?

— Самат. А теб как те казват, чичко?

— Мене ли… — аз млъкнах. — Мене ме наричат чичо Иляс — промълвих с усилие.

— Хайде, върви, Самат, лягай си, късно е вече — намеси се Байтемир.

— Татко, може ли мъничко да остана! — помоли Самат.

— Е, добре — съгласи се Байтемир. — Ей сега ще донесем чай.

Самат се приближи до мен. Аз го погалих по ръката: приличаше на мен, много приличаше, дори ръцете му бяха същите, и се смееше също като мен.

— Ти какъв ще станеш, когато пораснеш? — попитах аз, за да завържа някакъв разговор със сина си.

— Шофьор.

— Обичаш ли да се возиш на кола?

— Много, много обичам… Само че никой не ме качва, когато вдигна ръка…

— Аз ще те повозя утре. Искаш ли?

— Искам. А пък аз ще ти дам моите ашици. — Той изтича в стаята да донесе ашиците.

През прозореца се виждаха огнените езици от разпаления самовар. Асел и Байтемир нещо си приказваха. Самат донесе ашиците в торбичка от кожа на архар 19.

— Избери си, чичко! — изсипа той пред мен своето разноцветно боядисано богатство.

Искаше ми се да си взема един за спомен, но не посмях. Вратата се отвори широко, влезе Байтемир с кипящ самовар в ръце. Подир него се появи и Асел. Тя се залови да запарва чая, а Байтемир постави върху кечето кръгла софра, застла я с покривка. Ние със Самат събрахме ашиците, сложихме ги пак в торбичката.