Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Ще замина, Кадича.

— Да, Иляс. Трябва да се разделим — отговори тя. И се разделихме. Кадича замина за Северен Казахстан, на целините.

Много бих желал тя да бъде щастлива. Искам да вярвам, че все пак ще намери онзи човек, който, може би без сам да знае, търси нея. Не бе й провървяло с първия мъж, не й потръгна животът и с мен. Може би щях да остана с нея, ако не знаех какво значи истинска любов. Какво значи да обичаш и да бъдеш обичан. Това е такова нещо, което трудно може да се обясни.

Откарах Кадича на малката гаричка, настаних я във влака. Тичах редом с вагона, докато изостанах. „На добър път, Кадича, не ме спомняй с лошо“ — прошепнах аз за последен път.

Жеравите над Анархай летяха на юг, а аз заминавах на север, заминавах за Тяншан…

Пристигнах и без да спирам никъде, веднага потеглих за аила. Седях в каросерията на попътен камион, стараех се да не мисля за нищо — беше ми и страшно, и радостно. Пътувахме през степта в подножието на планината, по същия път, на който се срещнахме с Асел. Но това вече не беше междуселски път, а настлано с чакъл шосе с бетонни мостове и крайпътни знаци. На мен дори ми дожаля за предишния степен път. Не можах да позная онова място при вадата, където някога затъна моят камион, не открих валчестия камък, на който седеше Асел.

Преди да стигнем до покрайнината на аила, почуках на кабината.

— Какво има? — подаде глава шофьорът.

— Спри, ще сляза.

— Насред полето? Ей сега ще стигнем.

— Благодаря. Оттук вече е близо. — Скочих аз на земята. — Ще се поразтъпча пешком — казах и му подадох пари.

— Остави — каза той, — от свой не взимаме.

— Дръж, на челото ми не пише.

— По държането виждам.

— Е добре, щом е така. Бъди здрав!

Камионът отмина. А аз стоях насред шосето, не можех да дойда на себе си. Запалих цигара, като се загърбих към вятъра. Пръстите ми трепереха, когато вдигах до устните си цигарата. Смукнах няколко пъти, стъпках с крак угарката и тръгнах. „Ето че пристигнах“ — промълвих на себе си. Сърцето ми биеше така, че ушите ми пищяха, по главата сякаш ме удряха с чук.

Аилът видимо се беше изменил, разраснал, появили се бяха много нови къщи с плочести покриви. Надлъж по улиците се бяха проточили жици, от стълба пред управлението на колхоза се чуваше високоговорител. Към училището тичаха деца. По-големите, юношите, вървяха накуп с младия си учител, разговаряха нещо. Може би сред тях бяха и онези, които ме бяха замеряли с камъни и пръчки… Тече си времето, тече, не спира.

Забързах. Ето го и двора с върбите, и глинения дувар. Спрях, поех си дъх. Неуверено се запътих към вратничката, вцепенен от страх и тревога. Почуках. Изскочи момиченце с чанта в ръка. Същото, което ми се беше изплезило, сега ходеше на училище. Момиченцето бързаше за занятия. То ме погледна с недоумение и каза:

— В къщи няма никой.

— Никой ли няма?

— Да, апа замина на гости в горското стопанство. А татко кара вода при тракторите.

— А Асел къде е? — плахо попитах аз, чувствувайки как мигом устата ми пресъхна.

— Асел ли? — учуди се момичето. — Асел отдавна замина…

— И никога ли не се е връщала?

— Всяка година идва заедно с джезде 18. Апа казва, че той е много добър човек…

Повече нищо не разпитвах. Момиченцето затича към училището, а аз поех назад.

Тази новина така ме порази, че изведнъж ми стана безразлично за кого, кога и къде се е омъжила тя. За какво ми е да зная. Кой знае защо, никога не ми беше минавало през ум, че Асел може да намери друг. А това трябваше да се случи. Няма да стои през всичките тези години и да чака кога ще се появя.

Тръгнах по шосето, без да дочакам попътна кола.

Да, изменил се бе пътят, по който вървях — отрамбован, застлан с твърд чакъл. Само степта си оставаше предишната, с тъмни орници и светло, избледняло стърнище. На широки, полегати хълмове се диплеше тя от планините към хоризонта, пресечена от светлата ивица на далечните брегове на Исък Кул. Земята лежеше оголена, влажна от снега. Някъде вече боботеха трактори, започнали пролетна оран.

Стигнах до районния център през нощта. А на сутринта реших: ще замина за автобазата. Всичко беше свършено, загубено. Но трябва да се живее и работи, а по-нататък ще видим…

Тяншанският главен път както винаги ехтеше. Колите вървяха на върволици, но аз търсех своя, от нашата автобаза. Най-после вдигнах ръка.

Камионът, както беше набрал скорост, прелетя край мен, но после рязко спря. Повдигнах куфара си, шофьорът слезе от кабината. Гледам — Ермек от нашия полк, беше млад войник при мен. Тогава беше още момче. Ермек стоеше мълчаливо, усмихвайки се някак неуверено.