Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Не мога. Трябва да вървя — смотолевих аз. — Сама знаеш каква работа има сега…

Не, не работата ме гонеше от къщи. Чак на сутринта трябваше да правя курс.

В кабината тежко се пльоснах на седалката и застенах от мъка, дълго мушках ключовете, без да улуча. После изкарах камиона на пътя и продължих, докато зад мен се скриха светлините на прозорците. В дефилето, веднага щом минах моста, свърнах встрани от пътя, вкарах камиона между храстите и угасих фаровете. Тук реших да пренощувам. Извадих цигари. В кутията беше останала една-единствена клечка кибрит. Тя блесна за миг и угасна. Запратих кибритената кутия заедно с цигарите през прозорчето, наметнах полушубката си на главата, прибрах крака и се свих на седалката.

Луната се мръщеше над студените тъмни планини. Вятърът в дефилето печално свистеше, люшкаше полуоткрехнатата врата на кабината. Тя тихо поскърцваше. Никога така остро не съм чувствувал пълна самота, откъснатост от хората, от семейството, от другарите от автобазата. Не можех да живея повече така. Дадох си дума, че щом се върна в автобазата, веднага ще се обясня с Кадича, ще я помоля да ми прости и да забрави всичко, което е било между нас. Така ще бъде честно и правилно.

Но животът бе решил другояче. Не очаквах, не мислех, че ще се случи такова нещо. След един ден се върнах в базата на превала. У дома нямаше никой, вратата беше отворена. Отначало предположих, че Асел просто е отишла донякъде — за вода или за дърва. Огледах се. В стаята безредие. От непалената черна печка ме лъхна студ, неуютност. Пристъпих до креватчето на, Самат — празно.

— Асел! — прошепнах аз със страх.

„Асел“ — отвърнаха ми шепнешком стените.

Втурнах се стремително към вратата.

— Асел!

Никой не се обади. Изтичах при съседите, до бензиностанцията, никой нищо не знаеше точно. Казаха, че вчера заминала някъде за цял ден, като оставила детето, у познати, но късно вечерта се върнала. „Отишла си е, научила е!“ — изтръпнах аз от страшната догадка.

Едва ли някога ми се е случвало да карам така лудо камиона през тяншанските планини, както в оня нещастен за мене ден. През всичкото време ми се струваше, че ще я настигна ей зад онзи завой или по-нататък в онова дефиле или другаде някъде по пътя. Като, планински орел догонвах камионите пред мен, натисках спирачките, подкарвах успоредно с тях, оглеждайки кабината, каросерията, и се понасях напред, сподирян от ругатните на шофьорите. Така летях три часа без почивка, докато водата в радиатора не завря. Изскочих от кабината, затрупах радиатора със сняг, донесох вода. От радиатора се вдигаше пара, камионът дишаше като потънал в пяна кон. Тъкмо се бях наканил да седна зад кормилото и видях, че насреща ми иде камионът на Алибек с ремарке. Зарадвах се. Макар че не разговарях с него и не се поздравяваме, но ако Асел е у тях, той ще ми каже. Изтичах на пътя, вдигнах ръка.

— Стой, стой, Алибек! Спри!

Другарят му по смяна, който седеше зад кормилото, погледна въпросително Алибек. Той мрачно извърна лице. Камионът прелетя край мен. Стоях на шосето, цял засипан със снежен прах, и дълго още държах ръката си вдигната. После изтрих лицето си. Да, всичко се плаща. Но сега не мислех за обидата. Значи, Асел не е отишла у тях. Това беше още по-лошо. Значи, заминала е при своите в аила, другаде няма къде да иде. Как е престъпила прага на родителския дом, какво е казала? И как са погледнали там на нейното позорно завръщане? Сама с дете на ръце!

Трябваше незабавно да замина за аила.

Разтоварих колкото се може по-бързо и като оставих камиона на улицата, втурнах се към диспечерската да върна документите. На входа се сблъсках с Джантай — ах, тази негова нагла, ненавистна усмивчица.

Кадича странно ме погледна, когато пъхнах глава през гишето на диспечерската и хвърлих на масата пътния лист.

Нещо тревожно, виновно се мярна в погледа й.

— Взимай по-бързо — казах аз.

— Случило ли се е нещо?

— Няма я в къщи. Отишла си е Асел.

— Какво говориш? — надигна се Кадича пребледняла от масата и като хапеше устни, произнесе: — Прости ми, прости ми, Иляс! Аз съм виновна… аз…

— Какво „аз“? Говори като хората, разкажи всичко втурнах се аз към вратата.

— Сама не знам как стана всичко. Честно ти казвам, Иляс. Вчера почука на прозорчето пазачът от пропуска, каза, че някакво момиче иска да ме види. Веднага познах Асел. Тя ме погледна мълчаливо и попита: „Истина ли е?“ А аз, аз неочаквано, без да съобразявам, казах: „Да, истина е! Всичко е истина. С мен е той!“ Тя се дръпна от прозорчето. Аз се строполих на масата и заридах, повтаряйки като глупачка: „Мой е той! Мой!“ Повече не я видях… Прости ми!