Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Не си отивай! — тихо помоли тя. После вдигна глава, взря се през тъмнината в очите ми и зашепна развълнувано: — Сега не мога вече без теб… Ти си мой! Винаги си бил мой!… И нищо друго не искам да зная. Само да ме обичаш, Иляс! Друго нищо не искам… Но няма да те дам, разбираш ли, няма да те дам!…

Кадича заплака, сълзите и потекоха по лицето ми.

Не си отидох. Заспахме на разсъмване. Когато се събудихме, навън беше вече утро. Облякох се бързо, неприятна, тревожна студенина свиваше сърцето ми. Навличайки вървешком полушубката си, бързо излязох на двора, шмугнах се през вратничката. Право срещу мен идеше човек с червеникав раздърпан лисичи калпак. Ех, да имаше в очите ми куршуми! Джантай отиваше на работа, живееше някъде тук, наблизо. И двамата се вкаменихме за миг. Престорих се, че не съм го забелязал. Завих рязко и бързо закрачих към автобазата. Джантай многозначително се покашля зад мен. Стъпките му скърцаха по снега, без да се приближават и без да се отдалечават. Така вървяхме един зад друг чак до автобазата.

Не се отбих в гаража, упътих се право към кантората. В кабинета на главния инженер, където обикновено се провеждаха сутрешните петминутки, бръмчаха приглушени гласове. Как ми се искаше да вляза сега там, да седна някъде на перваза на прозореца, да сложа крак върху крак, да запаля цигара, да послушам как беззлобно си подхвърлят приказки и спорят шофьорите! Никога не си бях представял, че така може да желае човек това. Не се решавах да вляза. Не че се страхувах, не. Но ме изпълваше все същата озлобеност, предизвикателно, отчаяно, безсилно упорство. И към всичко това се прибавяше смутът в душата ми след нощта, прекарана с Кадича… Пък и излизаше, че хората съвсем нямаха намерение да забравят моя провал. Зад затворените врати говореха тъкмо за мен. Някой се развика:

— Безобразие! Под съд трябва да го пратите, а вие се церемоните с него! И още има нахалството да говори, че правилно бил замислил. А заряза ремаркето на превала!…

Друг глас го прекъсна:

— Вярно е! Виждали сме ги ние такива! Голям умник! Поискало му се тихомълком да докопа премиални, един вид спасявам автобазата… Само че крива му излезе сметката!

Хората заспориха, загълчаха. Аз се отдалечих: няма да седна да подслушвам зад вратата.

Като чух зад гърба си гласове, ускорих крачки. Момчетата все още дигаха глъч. Алибек вървеше и разпалено доказваше някому:

— А спирачки за ремаркетата ще си направим сами, на базата, не е чак толкова мъчна работа да се прехвърли ръкав от компресора, да се поставят накладки. Това Иляс ли е? Ей, Иляс, чакай! — повика ме той.

Продължих към гаража, без да спирам. Алибек ме настигна, дръпна ме за рамото.

— Фу, дявол да го вземе! Убедих ги все пак, разбираш ли. Готви се, Иляс! Ще ми станеш ли другар по смяна? За изпитателен рейс! С ремарке.

Хвана ме яд: намислил да спасява, да измъква на буксир приятеля си несретник. Като другар по смяна! Свалих ръката му от рамото си:

— Върви по дяволите с твоите ремаркета…

— Защо се лютиш? Сам си си виновен… Да, щях да забравя, Володка Ширяев нищо ли не ти каза?

— Не, не съм го виждал. Защо?

— Как защо? Къде се губиш? Асел те чака на шосето, разпитва нашите момчета, измъчва се! А ти!…

Подкосиха ми се краката. И така тежко, така непоносимо ми стана на душата, че с радост бих умрял на място. А Алибек ме дърпа за ръкава и продължава да ми обяснява за някакви приспособления към ремаркетата… Джантай стои настрана, ослушва се.

— Махни се! — издърпах аз ръката си. — За какъв дявол сте се заловили за мен. До гуша ми дойде! Никакви ремаркета не ми трябват. И няма да тръгна с теб… Ясно ли ти е?

Алибек се намръщи, изопна лице.

— Сам започна, направи белята и пръв се измъкваш. Така ли?

— Както искаш, така го разбирай.

Приближих се до камиона, ръцете ми треперят, нищо не мога да мисля. Не знам защо, скочих в канала под колата, долепих до тухлената зидария главата си да я разхладя.

— Слушай, Иляс — раздаде се шепот над ухото ми. Вдигнах глава: кой ли се е домъкнал? Джантай с лисичия калпак, приклекнал над канала като гъба, ме гледа с хитрите цепки на очите си.

— Правилно го нареди, Иляс!

— Кого?

— Алибек, активиста. Удари на камък. И млъкна новаторът.

— А теб какво те засяга?

— Ами засяга ме, защото и ти разбра, че ние, шофьорите, нямаме никаква полза от ремаркетата. Знаем как стават тия работи: увеличиш нормата, съкратиш пробега, давай, напъвай се, а тарифата за тонкилометър ще ти отрежат, тогава за какъв дявол да бъркаме в собствения си джоб? Славата ден до пладне, а после какво? Ние не ти се сърдим, затова дръж се…