Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Ще се умиеш ли? Стоплила съм вода още от снощи — тихо каза тя.

Вдигнах бавно глава. Измръзнала, Асел стоеше пред мен само по нощница, притиснала към гърди тънките си ръце. Уплашените й очи ме гледаха с тревога и съчувствие.

— Обърнах на превала ремаркето — произнесох аз с чужд, безцветен глас.

— Какво ремарке? — не разбра тя.

— Желязно, зелено, 02-38! Не е ли все едно какво! — ядосано извиках аз. — Откраднах то, разбираш ли? Откраднах го!

Асел тихо ахна, приседна на леглото.

— А защо?

— Как защо? — ядосвах се аз, че тя не разбира. — Исках да премина с ремарке през превала! Ясно ли ти е? Да докажа, каквото съм намислил… И ето че загазих!

Отново захлупих лице между дланите си. Известно време и двамата мълчахме. Изведнъж Асел решително стана, започна да се облича.

— Защо седиш? — строго каза тя.

— А какво да правя? — промърморих аз.

— Връщай се в автобазата.

— Как! Без ремарке?

— Там ще обясниш всичко.

— Какво си представяш ти? — избухнах аз и закрачих из стаята. — С какви очи ще довлека там ремаркето? Извинете ме, простете ми, сбърках! Да пълзя по корем, да моля, така ли? Няма да го бъде! Нека правят, каквото искат. Хич не ме е еня!

От моите викове се събуди детето в креватчето. Заплака. Асел го взе на ръце, то се разрева още по-силно.

— Ти си страхливец! — изведнъж тихо, по твърдо каза Асел.

— Какво-о? — викнах, без да се помня, и се втурнах към нея с вдигнати юмруци, замахнах, но не посмях да я ударя. Спряха ме нейните изумени, широко отворени очи. В зениците й видях своето страшно, разкривено лице.

Грубо я блъснах настрана, прекрачих прага и излязох, като захлопнах с трясък вратата.

Навън вече се беше развиделило. При светлината на деня всичко, което се случи вчера, ми се стори още по-черно, отвратително, непоправимо. Засега виждах само един изход: да откарам на местоназначението поне тоя товар, който беше в колата. А по-нататък не зная…

При обратния курс не се отбих в къщи. Не защото се бях скарал с Асел. Нямах желание никому да се мяркам пред очите, никого не исках да видя. Не зная как е с другите, но на мен в такива случаи ми е по-добре да остана сам, не обичам да показвам страданието си на хората. Кому е нужно? Изтърпи, ако можеш, докато преболи…

По пътя пренощувах в мотела. Присъни ми се, че търся ремаркето на превала. Не беше сън, а кошмар. Следите виждам, а ремаркето го няма. Лутам се, питам къде се е дянало ремаркето, кой го е отмъкнал…

А него наистина го нямаше на онова злощастно място, когато се връщах. По-късно научих, че Алибек изтеглил ремаркето до автобазата.

На сутринта подир ремаркето се върнах и аз. Почернял бях през тия дни, погледна ли се в огледалцето на кабината, не мога да се позная.

На автобазата животът си течеше както винаги и само аз, като чужд, неуверено приближих камиона до вратите, тихо преминах двора, спрях по-настрана от гаража, в най-отдалечения ъгъл. Не слязох веднага от кабината. Огледах се. Хората оставиха работата си, вторачиха очи в мен. Ех, да можех да подкарам камиона сега, че да се запилея, накъдето ми видят очите! Но нямаше къде да се дяна, трябваше да сляза от кабината. Събрах всичките си сили и се упътих през двора за диспечерската. Мъчех се да изглеждам спокоен, а всъщност вървях като провинен пред строя и знаех, че всички ме съпровождат с мрачни погледи. Никой не ми се обади, никой не ме поздрави. На тяхно място сигурно и аз бих постъпил така.

Спънах се на прага. И сърцето ми като че ли се спъна и подскочи: за Кадича бях забравил, подведох я!

В коридора от стената ме гледаше право в лицето стенвестник „Мълния“. С едри букви беше написано „Позор“, а под този надпис беше нарисувано ремарке, изоставено в планината…

Извърнах се. Лицето ми пламтеше като от плесница. Влязох в диспечерската. Кадича говореше по телефона. Като ме видя, остави слушалката.

— На! — хвърлих аз на масата злополучния пътен лист.

Кадича ме погледна състрадателно. Само да не се развика, мисля си, да не се разплаче. „По-късно някъде, но не сега!“ — умолявам я мислено. И тя разбра, нищо не каза.

— Имаше ли много гюрултия? — тихо попитах. Кадича кимна.

— Нищо! — процедих през зъби, стараейки се да я ободря.

— Отмениха рейсовете, ти по трасето — каза тя.

— Отмениха ги? Изцяло ли? — усмихнах се аз криво.

— Искаха изцяло — на ремонт да те оставят… но момчетата се застъпиха… Засега те преместиха на местните рейсове. Отбий се при началника, търсеше те.

— Няма да ида! Нека решават сами, без мене. Няма да съжалявам…