Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Джантай тихо подсвирна.

— Чухте ли?

Познах го по гласа.

Стоя, оглеждам се, искам да разкажа какъв случай съм имал. Но някакъв як мъжага слезе от един сандък, предаде ръкавиците на съседа си и като пристъпи към мен, дръпна ме за яката, така че носът ми опря до неговия.

— Я ми дъхни!

— Х-хъ — дъхнах му аз в лицето.

— Трезвен е! — учуди се дангалакът и пусна яката ми.

— Тогава, значи, е глупак! — подсказа приятелят му и двамата се качиха на колите си и заминаха. Останалите също мълчаливо наставаха, готвеха се да си вървят. Никога не съм ставал така за посмешище! Чак до корена на косите си се изчервих.

— Стойте, накъде тръгнахте? — втурнах се между шофьорите. — Сериозно ви говоря. Ремаркета могат да се закачат…

Един от старите шофьори, от аксакалите, се приближи до мен разстроен.

— Когато аз дойдох тук шофьор, ти още си ходил без гащи, момче. Тяншан не е танцова площадка. Жал ми е за тебе, не разсмивай хората…

Подсмихвайки се, всички почнаха да се пръскат по камионите си. Тогава креснах, та екна цялата станция:

— Женоря сте вие, а не шофьори!

Не биваше да правя това, на моята глава се изсипа. Всички се поспряха, после отведнъж се нахвърлиха върху мен.

— Ти какво? С чуждия живот искаш да си играеш, така ли?

— Новатор! Премийка иска да пипне! — подзе Джантай.

Гласовете се смесиха, притиснаха ме до сандъците. Помислих, че ще ме пребият с юмруци, дигнах от земята една дъска.

— Я сторете път! — свирна някой и разбута останалите. Беше Алибек.

— По-тихо! — кресна той. — А ти, Иляс, говори поред! И по-бързо!

— Какво има да говоря! — отвърнах аз, като си поех дъх. — Изпокъсаха ми всички копчета. Аз съм влачил през превала един камион до кантона. На буксир, натоварен. Това е!

Момчетата недоверчиво се смълчаха.

— Е, измъкна ли го? — със съмнение попита някой.

— Да. През целия Долон чак до стопанството на кантона…

— Я виж ти!… — учуди се някой.

— Само лае — възрази друг.

— Лаят кучетата. Джантай с очите си видя. Ей, Джантай, къде си? Кажи! Нали помниш, когато се срещнахме…

Ала Джантай не се обади. Сякаш в земята бе потънал. Но тогава не ми беше до него. Подхвана се спор, някои вече заставаха на моя страна. Но някакъв неверник отведнъж ги разубеди.

— Какво ще дрънкаме на вятъра приказки! — мрачно проговори той. — Някой извършил нещо един път, какви ли не случаи има. Не сме деца я. По нашето трасе е забранено да се пътува с ремаркета и никой няма да разреши. Опитай се да кажеш на инженера по безопасността, той така ще те схока, че ще ти загорчи. Няма да отиде под съд заради вас… Повече приказки са излишни.

— Я много да не знаеш! — рече да се застъпи друг. — Какво значи няма да разреши! Ето Иван Степанович в трийсета година с една камионетка пръв е отворил път през превала. И никой не му е разрешавал. Самичък тръгнал. И ето го, още е жив и здрав.

— Да, така беше — потвърди Иван Степанович. — Но се съмнявам дали ще може; тук и лете никой не е пътувал с ремаркета, а сега е зима.

Алибек през всичкото време мълча, сега заговори:

— Стига сме спорили. Макар че работата не е изпробвана, може да се помнели. Само че не така като тебе, Иляс; на бърза ръка, давай ремаркета и да тръгваме. Трябва да се подготвим, да се премисли всичко, както се следва, да се посъветваме, да направим опит. Само с приказки нищо няма да докажеш!

— Ще докажа! — отвърнах аз. — Докато вие умувате и гадаете, аз ще докажа. Тогава ще се убедите!

Всеки човек си има характер. Той трябва, разбира се, да се владее, но невинаги успяваме. Аз седях зад кормилото и не усещах нито камиона, нито пътя. В мен кипяха болка, обида, огорчение и раздразнение. Колкото по-нататък отивах, толкова по-силно се разпалваше засегнатото ми честолюбие. Не, ще ви докажа аз! Ще ви докажа как не се вярва на човек, ще ви докажа как може да му се надсмивате, ще ви докажа как се действува все предпазливо, все с озъртане!… Алибек и той е един: трябва да помислим, да се подготвим, да опитаме! Умен, предпазлив! А пък аз плюя на това. Чисто и просто ще го направя и ще натрия носовете на всички!

След като откарах камиона в гаража, още дълго се въртях край него. Всичко в мен беше изопнато до крайност. Мислех само за едно: как да потегля с ремарке през превала. Трябваше да го направя на всяка цена. Но кой ще ми даде ремарке?

Изпълнен с такива мисли, се шляех по двора. Беше вече късно. Светеше само прозорецът на диспечерката. Спрях се: диспечерът! Диспечерът може всичко да уреди! Днес май беше дежурна Кадича. Толкоз по-добре. Тя няма да ми откаже, не бива да откаже. Пък и няма престъпление да върша я, напротив, само тя ще ми помогне да направя нещо полезно, необходимо за всички.