Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

В един пролом, недалеч от Долон, настигам камион. Добре помня — ГАЗ-51. По-точно, не го настигам, а той там си стоеше. Двама души се въртяха край мотора. Единият излезе бавно на шосето, вдигна ръка. Аз спрях. Приближава се до мен с мокра брезентова мушама и вдигната качулка. Трябва да има четиридесет години, с тъмни войнишки мустаци, подстригани късо, лице, малко навъсено, но очите гледат спокойно.

— Джигит, вземи ме до Долонския пътен кантон — казва ми той. — Да докарам един трактор, моторът се повреди.

— Качвайте се, ще ви откарам. А не можем ли ние да измислим нещо? — предложих аз и слязох от кабината.

— Какво ще измисляш, не издава ни звук — обади се унило шофьорът, като захлопна отворения капак на мотора. Посинял цял, сиромахът, премръзнал, сгърчил се. Личи си, че не е от нашите, някои от столицата, озърна се смутено. Карали някакъв товар от Фрунзе за кантона. Какво може да се направи, размишлявам аз. Мярна ми се безразсъдна мисъл. Но най-напред погледнах към превала. Небето мътно, прихлупено, облаци се носят ниско. Все пак се реших. Идеята не беше кой знае каква, но тогава за мен това беше все едно да се хвърля в рискована атака.

— Спирачките ти в ред ли са? — питам шофьора.

— Гледай какво седнал да ме пита… Та без спирачки ли ще пътувам! Казват ти, моторът глас не издава…

— А стоманено въже имаш ли?

— Е, имам!

— Давай го тук, завързвай колата.

Втренчили в мен недоверчиви очи, двамата не помръдват от местата си.

— Ти какво, нещо да не ти хлопа? — тихо проговори шофьорът.

А на мен характерът ми е такъв. Не знам за хубаво ли е, за лошо ли, но като си наумя нещо — ще умра, но ще го направя.

— Слушай, приятелю, закачвай се за моята кола! Честна дума, ще ви завлека — не оставях аз на мира шофьора.

Но той само ме погледна и каза:

— Я се остави! Не знаеш ли, че тук на буксир не пътуват? Дори насън не ми минава такова нещо през ума.

Стана ми така обидно, като че ми отказаха на най-голяма молба.

— Ех ти, магаре — казвам — страхливо!

Повиках кантонера. Оказа се, че другият бил кантонерът, това научих по-късно. Погледна ме той и се обърна към шофьора:

— Извади въжето.

Шофьорът се стъписа.

— Вие ще отговаряте, Байтемир-аке.

— Всички ще отговаряме — отговори късо той. Това ми хареса. Такъв човек започваш веднага да го уважаваш.

И потеглихме ние — двата камиона, свързани със стоманено въже. Отпърво добре, нормално. Но през Долон пътят върви през всичкото време нагоре, изкачва се по височини и стръмни склонове. Моторът запъшка, зави, в ушите само едно бучене се чува. Не, мисля си, лъжеш се, ще изцедя от тебе всичко до капчица. И по-рано бях забелязал, че колкото и да е тежък пътят през Долон, все пак оставаше някакъв запас от мощност в мотора. Товареха камионите ни винаги предпазливо, не повече от седемдесет процента от нормата. Разбира се, в оня час не мислех за това. В мен бушуваше стихийна сила, нещо като спортен хазарт: да постигна целта си, нищо повече — да помогна на хората, да откарам камиона им до мястото. Но се оказа, че не е тъй просто. Камионът цял трепери, напъва се, нещо мокро лепне по стъклата, чистачките не успяват да го изчистят. Отнякъде допълзяха облаци, стелят се право под колелата, повличат се през пътя. Заредиха се остри, отвесни завои. Вътрешно — да си призная греха — вече се ругаех: защо се захванах, дано не погубя хората. Измъчих се повече от камиона. Хвърлих всичко от себе си — калпака, каскета, фланелата, палтото, пуловера. Седя само по риза, а от мен се вдига пара като в баня. Шега ли е: само камионът на буксир колко тежи, а освен това и натоварен. Добре, че Байтемир стоеше на стъпалото, съгласуваше нашите движения — на мен казваше гласно, а на онзи, на буксира, даваше знаци с ръка. Когато започнахме да се катерим по серпантините, мислех си, няма да издържи, ще скочи някъде да спасява главата си от беда. Но той не трепна. Изопнат като скален орел, готов за полет, той стоеше, вкопчил се в кабината. Погледнах го бегло в лицето — спокойно, сякаш изсечено от камък, капки вода се стичат по бузите му, по мустаците и ми поолекна на душата.

Оставаше ни още едно голямо изкачване и тогава край, победата е наша. В този момент Байтемир се наведе към прозорчето ми.

— По-внимателно, пред нас има кола! Вземи надясно.

Завих надясно. От височината се спускаше камион — камионът на Джантай. Ех, мисля си, ще отнеса караница от инженера по безопасността; Джантай ще раздрънка като нищо. А той все повече наближава. Стиснал с ръце волана, кара с все сила надолу, гледа изпод вежди. Минахме съвсем близо един до друг, без малко да се докоснем. Когато се изравнихме, Джантай се дръпна от прозорчето и неодобрително поклати главата си с червеникав лисичи калпак. „Върви по дяволите — помислих си аз, — чеши езика си, щом ти се ще.“