Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

На сутринта пристигнахме в автобазата. Накастриха ме здравата. Но когато разбраха защо съм постъпил така, ми простиха. След това още дълго се смяха, припомняйки си как съм измъкнал камиона изпод товарния кран и с все сила съм го подкарал.

Предстоеше ми да правя курс през Долон. Взех Асел със себе си. Смятах по пътя да я оставя у приятеля си Алибек Джантурин. Той живееше със семейството си на базата на превала, близо до Нарин. А то не бе много далеч от границата. Винаги се отбивах пътем у тях. Съпругата на Алибек бе чудесна жена, аз я уважавах.

Потеглихме. Най-напред купихме от един магазин, който се намираше на шосето, някоя и друга дрешка за Асел. Защото тя беше само по една рокличка. Освен всичко друго купихме голям пъстър шал на цветя. И той дойде тъкмо на място. По пътя срещнахме нашия аксакал, стария шофьор Урмат-аке. Още отдалеч той ми даде знак да спра. Ударих спирачките. Слязохме от кабините, ръкувахме се.

— Ассалоум алейкум, Урмат-аке!

— Алейкум асеалам, Иляс. Нека бъде здрава ремъчката на сокола, който е кацнал на твоята ръка! — поздрави ме той съгласно обичая. — Да ви даде бог щастие и деца.

— Благодаря! Вие откъде научихте, Урмат-аке? — учудих се аз.

— Ех, синко, добрата вест не е камък, хвърлен на земята. По цялото трасе от уста на уста се носи…

— Така ли! — още повече се учудих аз.

Стоим на шосето, разговаряме, а Урмат-аке дори не пристъпя към моя камион, не поглежда Асел. Добре, че Асел се досети каква е работата, наметна шала на главата си, закри лице. Тогава Урмат-аке доволно се усмихна.

— Сега вече е според обичая! — каза той. — Благодаря ти, дъще, за уважението. Отсега нататък ти си наша снашица, на всички аксакали от автобазата. Вземи, Иляс, за сгледата — подаде ми той пари. Не можех да откажа, щях да го обидя.

Разделихме се. Асел не сваляше шала от главата си. Седнала в кабината като в същински стар киргизки дом, тя свенливо закриваше лицето си, когато срещахме познати шофьори. А като останехме сами, се смеехме. С шала Асел ми се виждаше още по-красива.

— Годенице моя, вдигни очи, целуни ме! — казвам й аз.

— Не може, аксакалите ще видят! — отвръща тя и тозчас със смях, някак крадешком, ме целува по бузата.

Всички шофьори от автобазата, които срещахме, ни спираха, поздравяваха, пожелаваха ни щастие, мнозина от тях бяха успели да приготвят не само цветя, откъснати по пътя, но и подаръци. Не зная кому беше хрумнала такава идея. Сигурно го бяха измислили нашите руски момчета. В техните села на сватба обикновено окичват колата. И на нашата кола запъстряха червени, сини, зелени панделки, копринени шалчета, букети с цветя. Засия камионът и навярно се виждаше от десетки километри. Ние с Асел бяхме щастливи, а аз се гордеех със своите другари. Казват, че другар в нещастие се познава, но аз мисля, че се познава и в щастие.

Срещнахме по пътя и Алибек Джантурин, най-близкия ми другар. Той е по-голям от мене с две години. Такъв един набит, с едра глава. Разумен мъж е той, сериозен и отличен шофьор. В базата много го уважаваха. Избраха го в профкомитета. Мисля си, какво ли ще каже той?

Алибек погледна мълчаливо нашия камион, поклати глава. Приближи се до Асел, ръкува се с нея, поздрави я.

— А ти си дай пътния лист! — поиска той. Гледайки го с недоумение, мълчаливо му подадох листа. Алибек извади автоматичната си писалка и с едър почерк написа напреки през целия лист: „Сватбен рейс № 167“. Сто шестдесет и седем беше номерът на командировъчното.

— Какво правиш ти? — уплаших се аз. — Това е документ.

— Ще се запази за историята! — усмихна се той. — Мислиш, че в счетоводството не работят хора, така ли? А сега си дай ръката — и той силно ме прегърна, разцелува ме. Разсмяхме се и двамата гръмогласно.

След това се упътихме към колите си, но Алибек ме спря.

— А къде ще живеете?

Разперих ръце.

— Ето го нашия дом! — и посочих колата.

— В кабината ли? И деца ли там ще гледате?… Слушайте, настанявайте се в нашата квартирна, аз ще поговоря с началството на базата, а ние ще се пренесем в нашата къща.

— Но нали не е довършена? — Алибек си строеше къща в Рибаче, недалеч от автобазата. През свободното си време бях ходил да му помагам.

— Няма нищо. Там остава съвсем мъничко за довършване. А на повече не разчитай, сам знаеш, че с жилищата сега е трудно.

— Е, благодаря ти. На нас повече не ни и трябва. Аз исках само временно да оставя Асел у вас, а ти ни отстъпваш цялата квартира…

— Изобщо спрете у нас. На връщане ме почакай. Тогава ще решим всичко, с жените! — и той смигна към Асел.