Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

И отново млъкнахме. Може би мислехме за едно и също, но между нас като че ли се издигаше стена, която не позволяваше на мен да се приближа до нея, а на нея да се качи в кабината.

— Асел! — казах аз. — Не ме отбягвайте. Аз с нищо няма да ви попреча. Ще ви гледам отдалеч. Обещавате ли?

— Не зная, може би…

— Качете се, Асел.

— Не. Заминавайте. Аилът е вече близо.

След тоя ден продължихме да се срещаме на шосето, всеки път уж случайно. И все така: тя върви покрая, а аз седя в кабината. Обидно, но какво да се прави.

За годеника не питах. Неудобно ми беше, пък и нямах желание. Но по думите й разбирах, че тя малко го познава. Падал се някакъв роднина на майка й, живеел далеч в някакво горско стопанство сред планината. Техните семейства открай време си разменяли момичета — ако може така да се каже, поддържали роднинство поколение след поколение. Родителите на Асел не допускали и мисъл, че може да я дадат някъде на друго място. За мене и дума не можеше да става. Кой съм аз? Някакъв си пришелец, шофьорче някакво, без род и роднини. Пък и аз самият не бих посмял дори и да загатна.

През тези дни Асел беше неразговорлива. Все бе замислена за нещо. Но аз на нищо не се надявах. Съдбата й беше решена, безсмислено бе да се срещаме. И въпреки това ние, също като деца, се мъчехме да не говорим за това и се срещахме, защото не можехме да не се срещаме. И на двамата ни се струваше, че един без друг не можем да живеем.

Така изминаха пет дни. На шестата сутрин бях на автобазата. Готвех се за път. И неочаквано ме викат в диспечерската.

— Мога да те зарадвам! — весело ме посреща Кадича. Прехвърлят те на Долонското трасе.

Аз се вцепених. През последните дни живеех така, като че ли цял живот ще пътувам до колхоза. Рейсовете през Долон отнемат много дни, кой знае кога ще смогна да се отскубна, за да видя Асел? Да изчезна внезапно, без дори да я предупредя?

— Но ти май не се радваш? — забеляза Кадича.

— А какво ще стане с колхоза? — казах загрижено. — Работата там още не е привършена.

Кадича учудено вдигна рамене.

— Преди ти сам не искаше.

Аз се ядосах.

— Преди може да не съм искал.

Седнах на стола, седя и не знам какво да направя.

Влезе Джантай. Оказа се, че вместо мене него изпращат в колхоза. Мисълта ми заработи напрегнато. Джантай навярно ще се откаже, защото по междуселските пътища се изкарват по-малко пари. Но той взе пътния лист, че отгоре на това и каза:

— Отивам, Кадича, където ме пратиш, ако ще и накрай света. В аила тъкмо сега се угояват шилетата, може да се случи да докопам някое.

Но след това ме забеляза.

— Извинявам се, май че попречих.

— Махай се оттук! — изсъсках аз, без да вдигам глава.

— А ти какво чакаш, Иляс? — побутна ме по рамото Кадича.

— За колхоза трябва да замина аз, изпрати мен, Кадича! — помолих аз.

— Но ти с ума си ли си? Не мога, наряд нямам! — каза тя и се вгледа тревожно в лицето ми. — Какво е това желание у теб да пътуваш до тоя колхоз?

Нищо не й отговорих. Излязох мълчешком и се упътих към гаража. Джантай прелетя край мен с камиона си, без малко да ме закачи с калника, и хитро ми смигна.

Дълго човърках камиона, бавих се, но изход нямаше. Подкарах към товарителната станция. Нямаше много хора.

Другарите ме викаха да запуша, но аз дори не слязох от кабината. Затварям очи и си представям как Асел напразно ме чака на шосето. Ден чака, два, три… Какво ще си помисли за мен?

А редът ми наближава. Вече започнаха да товарят камиона пред мен. След минута ще застана и аз под крана. „Прости ми, Асел! — помислих си аз. — Прости ми, моя степна тополчице!“ И внезапно една мисъл ме прониза: „Но аз ще успея да й кажа и да се върна. Голяма работа, че ще тръгна на път няколко часа по-късно. Ще обясня после на началника на автобазата, може би ще разбере — ако ли не, ще ме сгълчи. Е добре, ще ме накажат с мъмрене… Но не мога иначе! Ще замина!“

Запалих мотора, за да дам назад, но камионите стояха плътно зад мен. През това време натовареният камион се изтегли, дойде моят ред.

— Давай, Иляс! — викна крановикът.

Кранът надвеси над мене стрела. Всичко е свършено! Със срочен товар няма къде да се денеш. Как не съобразих по-рано! Към мен се приближи изпровождачът с документите. Погледнах през задното прозорче: полюшвайки се, над каросерията се спускаше контейнер. Той слизаше все по-надолу и по-надолу. И в тоя миг аз викнах:

— Пази се!

Подкарах рязко камиона, изтегляйки го изпод контейнера, моторът ми не беше изключен. Зад мен се раздадоха викове, свиркания, ругатни…