Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Но аз карах като луд покрай складове, наредени дъски и купища въглища. Сякаш се бях сраснал с волана. Земята се завъртя, колата заподскача ту наляво, ту надясно. Но аз ли ще се уплаша, не ми е за първи път.

Скоро настигнах Джантай. Той се подаде от кабината и слисан опули очи: позна ме. И вижда, че бързам, значи, трябва да ми направи път, а той не, не ми дава да мина. Извих кормилото, слязох от пътя; карам направо през нивите, за да го изпреваря. Джантай също е дал скорост, не ме оставя да се измъкна на пътя. Карахме лудо така: той по пътя, аз през нивята. Приведени над воланите, гледаме се накриво като зверове, ругаем се.

— Ти накъде? Защо? — вика ми той.

Заканих му се с юмрук. Все пак нали моята кола беше празна, изпреварих го, отминах.

Не срещнах Асел. Пристигнах в аила запъхтян, като че ли съм тичал, едвам си поемах дъх. Никой не се мяркаше нито в двора у тях, нито на улицата. Само до коневръза имаше оседлан кон. Какво да правя? Реших да чакам, мисля си, ще види колата, ще излезе на улицата. Вдигнах капака, мушнах глава при мотора, уж че поправям нещо, а все поглеждам към вратничката. Не стана нужда дълго да чакам: вратничката се отвори, излезе майка й и един старец с черна брада, тромав такъв с два ватени халата: долният плюшен, а горният кадифен. В ръката си държи хубав камшик. Потен, зачервен, личи си, че тъкмо бе пил чай. Приближиха се до коневръза. Майката на Асел почтително придържа стремето, помогна на стареца да се качи на седлото.

— Ние сме доволни от вас, свате! — каза тя. — Но и за нас не се безпокойте. За чедото си нищо няма да пожалим. Слава богу, не сме с празни ръце.

— Е, байбиче 17, няма да се сърдим — отговори той, като се наместваше по-удобно на седлото. — Да дава господ здраве на младите. А що е реч за имота, в чужди ръце няма да иде, за нашите деца е. Пък не ни е за първи път да се сродяваме… Хайде, бъди здрава, байбиче. Ще рече, така решихме: в петък!

— Да, да, в петък. Свят ден. На добър път. Много здраве на сватята.

„Какво говорят за петък! — мисля си аз. — Какъв ден е днес? Сряда… Нима в петък ще я откарат? Ех, докога старите обичаи ще прекършват живота на нас, младите!…“

Старецът заситни с коня към планината. Майката на Асел изчака той да се отдалечи, после се извърна към мен, изгледа ме недружелюбно.

— Ти, момко, какво се научи все тук да спираш? — каза тя. — Тук не ти е кервансарай. Няма какво да стоиш! Върви си по пътя, чуваш ли? На теб казвам!

Значи, забелязала е вече.

— Повреда имам — промърморих аз троснато и цял до кръста се пъхнах под капака. „Не, мисля си, никъде няма да замина, докато не я видя.“

Майката изгълча още нещо и се прибра.

Оставих мотора, приседнах на стъпалото, запалих цигара. Отнякъде притича мъничко момиченце. Подскача на един крак край колата. Малко прилича на Асел. Дали не й е сестричка?

— Асел излезе — казва то и си подскача.

— Къде? — хванах го аз. — Къде отиде?

— Откъде да знам! Пусни ме — изскубна се то от ръцете ми и за сбогом ми се изплези.

Затръшнах капака и седнах зад кормилото. Накъде да тръгна, къде да я търся. А време е вече да се връщам. Карам съвсем бавно, пълзя по шосето. Излязох в степта. Спрях при оная вада, ум не ми стига какво да сторя. Излязох от кабината, тръшнах се на земята. Душата ми се стегнала. И Асел не намерих, и рейса провалих… Потънах в мисли, не виждам и не чувам нищо на света. Колко съм лежал така, не зная, но когато вдигнах глава, гледам, от другата страна на камиона стоят момински крака в обуща! Тя! Веднага я познах. И така се зарадвах, че сърцето ми се разтуптя. Вдигнах се на колене, а да се изправя, не мога. Всичко това се случи на същото място, където се срещнахме първия път.

— Отминавай, отминавай, бабке! — казах аз на обущата.

— Само че аз не съм баба! — поде Асел играта.

— А каква си?

— Девойка.

— Девойка ли? Ами хубава ли си?

— А ти виж.

Разсмяхме се едновременно. Скочих, втурнах се към нея. Тя се затича насреща ми. Застанахме един срещу друг.

— Най-красивата на света! — викам аз. А тя като младичка тополка, която вятърът огъва, стои кръшна в рокличка с къси ръкавки, под мишница стиска две книжки. — Откъде разбра, че съм тук?

— Връщах се от библиотеката, гледам по шосето следите на твоя камион.

— Така ли? — За мене това означаваше повече, отколкото дори думата „обичам“. Значи, мислила е за мен и аз съм й скъп, щом е търсила дирите на моя камион.

— И се затичах насам, кой знае защо, реших, че ме чакаш…

Хванах ръката й.

— Качи се, Асел, ще се поразходим.