Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Но бедата беше там, че както и да се убеждавай сам, не можех да забравя Асел.

Край камиона нямаше вече какво да се прави. Да бях отишъл в общежитието, там е весело, шумно, има червен кът, а аз — не. Дощя ми се самичък да остана. Облегнах се на калника на камиона, сложих ръце под главата си. Недалеч от мен Джантай човъркаше нещо под своя камион. Той беше един от нашите шофьори. Подаде се от канала и се ухили.

— За какво мечтаеш, джигит?

— За пари! — отвърнах аз грубо.

Не го обичах. Стопроцентов циция. Хитър и завистлив. Не живееше в общежитието като другите, а у някаква хазяйка на квартира. Подочуваха се приказки, че обещал да се ожени за нея, малко ли е — свой дом ще си има.

Обърнах му гръб. На двора, където се мият камионите, нашите момчета бяха вдигнали олелия. Един се бе качил на кабината и с маркуча пръскаше шофьорите, които чакаха ред. Гръмлив смях огласяше цялата автобаза. Струята беше силна, като те шибне — олюлееш се. Опитваха се да смъкнат момчето от кабината, а то си подскача весело, плющи със струята по гърбовете им като от автомат, събаря каскетите. Изведнъж струята се устреми нагоре, изви се, пронизана от слънчевите лъчи като дъга. Поглеждам — там, където струята се въззема нагоре, стои Кадича — нашата диспечерка. Такава като нея няма да избяга. Умееше тя да се държи с достойнство, до нея не можеше да се припари. И сега стоеше безстрашно, спокойно… „Не мож ме помръдна, слаб си!“ Извила кокетно крак, обут в ботушче, оправя косата си, стиснала фуркетите между зъбите си, усмихва се. Дребни сребристи пръски падат на главата й. Момчетата се смеят весело, подстрекават хлапака върху кабината:

— Измий й каросерията!

— Окъпи я!

— Кадича, пази се!

Но момчето не се осмеляваше да я облее, само си играеше със струята около Кадича. Аз на негово място щях да я полея от глава до пети и може би Кадича не би ми казала нито дума, само щеше да се засмее и толкова. Отдавна бях забелязал, че към мен се отнасяше не както към другите, ставаше по-отстъпчива, по-малко капризна. Обичаше, когато, задиряйки я, погалвах косата й. На мен ми харесваше, че тя всякога спореше, караше се с мен, но бързо отстъпваше, дори и да не бях прав. Понякога я водех на кино, изпровождах я до къщи: беше ми на път за общежитието. Когато отивах в диспечерската, влизах направо в стаята при нея, а на другите тя разрешаваше да й говорят само през гишето.

Но сега не ми беше до нея. Нека се забавляват.

Кадича забоде последния фуркет.

— Поиграхте си, стига толкоз! — каза властно тя.

— Слушам, другарю диспечер! — изкозирува момчето върху кабината. Смъкнаха го оттам с гръмогласен смях.

А тя се упъти към нас в гаража. Спря се до колата на Джантай — изглежда, търсеше някого. Мене не забеляза веднага, пречеше й мрежата, която разделяше гаража на клетки. Джантай се подаде от канала, поздрави с умилкващ глас.

— Здравей, красавице.

— А, Джантай…

Той бе вперил жаден поглед в краката й. Тя недоволно помръдна рамене.

— Е, какво си зяпнал? — и лекичко го бутна под брадата с върха на ботуша си.

Друг навярно би се обидил, а тоя не, засия, като че ли го целунаха, и се мушна пак в канала. Кадича ме забеляза.

— Хубаво ли се отпочива така, Иляс?

— Като на пухен дюшек.

Тя притисна лице до мрежата, изгледа ме продължително и тихо каза:

— Отбий се в диспечерската.

— Добре.

Кадича си отиде. Аз станах и вече се канех да си тръгвам, когато Джантай отново се подаде от канала.

— Хубава жена! — смигна той.

— Само че не за теб! — срязах го аз.

Мислех, че ще се ядоса и ще се нахвърли да се бие. Не обичам побоищата, но с Джантай бих си премерил силите: толкова тежко ми беше на душата, че просто не знаех къде да се дяна.

Ала Джантай дори не се обиди.

— Нищо — измърмори той. — Живи сме, ще видим.

В диспечерската нямаше никой. Що за дяволия? Къде се е дянала? Обърнах се и едва не се сблъсках гърди с гърди с Кадича. Тя стоеше, прислонила гръб на вратата, отметнала глава. Очите й блестяха изпод ресниците. Горещият и дъх парна лицето ми. Не се овладях, протегнах ръце към нея, но тутакси отстъпих назад. Колкото и да е странно, в този миг ми се стори, че изменям на Асел.

— Защо ме повика? — попитах недоволно. Кадича все така мълчаливо ме гледаше.

— Кажи де? — повторих аз, изгубил търпение.

— Нещо не си много любезен — каза тя с обида в гласа. — Да не си харесал някоя?

Обърках се. Защо ме упреква? И откъде е научила?

В това време прозорчето на гишето се отвори. Джантай пъхна глава. По лицето му играеше доволна усмивка.