Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Изкачихме височината, пред нас се откри стръмно нанадолнище, после полегат път и завой към стопанството на кантона. Завих натам. Довлякох ги все пак! Изключих мотора и нищо не чувам. Струва ми се, че не аз съм оглушал, а природата е онемяла. Никакъв звук. Измъкнах се от кабината, седнах на стъпалото. Дишам тежко, капнал съм, а и въздухът на превала е разреден. Байтемир притича, наметна ме с една фланела, нахлупи калпака на главата ми. Като се препъваше, шофьорът от другия камион се приближи бавно, бледен, мълчалив. Приклекна пред мен, подаде ми пачка цигари. Взех цигара, а ръката ми трепери. Запушихме всички, посъвзехме се. В мен пак се разигра тая проклета буйна сила.

— Ха! — извиках аз. — Видя ли! — и така тупнах шофьора по рамото, че той седна. После и тримата скочихме на крака и почнахме да се блъскаме с юмруци по раменете, по гърбовете, смеем се с цяло гърло и крещим от радост някакви глупости…

Най-после се успокоихме, запалихме втора цигара. Аз се облякох, погледнах часовника, сепнах се:

— Време ми е.

Байтемир се намръщи:

— Не, заповядай вътре, гост ще ни бъдеш.

А аз нямам нито минутка време.

— Благодаря — казах. — Не мога. Искам да отскоча до дома, жената ме чака.

— Може би все пак ще останеш? Ще обърнем една бутилчица! — започна да настоява новият ми приятел шофьорът.

— Остави го! — прекъсна го Байтемир. — Жена му го чака. Как те казват?

— Иляс.

— Върви, Иляс, благодаря ти, спаси ни.

Байтемир се качи на стъпалото и ме изпроводи чак до шосето, после мълчаливо ми стисна ръката и скочи долу.

Когато поех по нанагорнището, надзърнах от кабината. Байтемир все още стоеше на шосето. Смачкал калпака си в ръка, той мислеше нещо, навел глава.

Това е цялата история.

На Асел не разказах всичко с подробности. Обясних й само, че съм помагал на едни хора на шосето и затова съм се забавил. Аз нищо не криех от жена си, но това не се реших да й разкажа. Тя и без друго всякога се безпокоеше за мен. И после съвсем не възнамерявах да повтарям тоя номер. Случило се веднъж в живота да си премеря силите с Долон и стига! И щях да забравя всичко още на другия ден, ако не бях се разболял на връщане, излезе, че тогава съм простинал. Едва се дотътрих до дома и легнах. Не помня какво ми е било, но все ми се привиждаше насън, че тегля на буксир чужд камион през Долон. Жарка виелица пърли лицето ми и така ми е тежко, въздух не ми стига, воланът като че е от памук, въртя го, а той се смачква в ръцете ми. Напреде ми превалът — краят му се не вижда, камионът е забил радиатора в небето, пъпли нагоре, реве, полита по стръмнините надолу… Изглежда, това е бил „превалът“ на болестта. Прехвърлих го на третия ден, почнах да се поправям. Полежах още два дни, чувствувах се добре, поисках да стана, но Асел не даде дума да се изрече, насила ме накара да се потъркалям още в леглото. Вгледах се в нея и си мисля: аз ли боледувах, или тя е преболедувала? Не мога да я позная, така се измъчила, под очите й сини сенки, отслабнала, вятър да я духне, ще я събори. Че отгоре на всичко и детето на ръцете й. Не, реших аз, така няма да го бъде. Нямам право да се излежавам. Тя трябва да си отдъхне. Станах от леглото, започнах да се обличам.

— Асел! — повиках я тихичко: синчето спеше. — Иди помоли съседите да наглеждат Самат, а ние ще отидем на кино.

Тя изтича до леглото ми, събори ме на възглавницата, гледа ме, като че за първи път ме вижда, мъчи се да задържи сълзите си, но те блестят на ресниците и устните й трепкат. Асел захлупи лице на гърдите ми, заплака.

— Какво ти е, Асел? Защо така? — обърках се аз.

— Нищо ми няма. Радвам се, че оздравя.

— И аз се радвам, но защо се вълнуваш така? Ех, поболедувах, но затова пък си поседях дома при тебе, наиграх се колкото ми душа иска със Самат. — А синът вече пълзеше, скоро щеше да проходи, навлизаше в най-забавната възраст. — Ако искаш да знаеш, аз не се отказвам още да поболедувам така — пошегувах се аз.

— Я мълчи! Не искам! — извика Асел.

В това време синчето се пробуди. Тя го донесе сънено, топличко. И се заборичкахме тримата, лежим на леглото, закачаме се, а Самат като мече пълзи ту насам, ту натам, гази по нас.

— Ето, виждаш ли колко е хубаво! — заговарям аз. — А ти? Скоро ще отидем при твоите старци в аила. Нека се опитат да не ни простят. Като видят какъв хубавец ни е Самат, ще почнат да му се радват — всичко ще забравят.

Да, имахме намерение да отидем в аила, да поискаме прошка, както е редно в такива случаи. Естествено, нейните родители ни бяха много сърдити. Дори бяха предали чрез един земляк, който дойде в Нарин, че никога няма да простят на дъщеря си тая постъпка. Казали, че нищо не искат да знаят за нас. Но ние се надявахме, че всичко ще се нареди, когато отидем при старите и поискаме прошка.