Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Докато отивах към диспечерската, мина ми през ума, че отдавна не съм влизал през тази врата както по-рано, а почуквах на гишето. Затъпках на място. Вратата се отвори. На прага застана Кадича.

— При тебе ида, Кадича! Добре, че те заварих.

— Вече си тръгвах.

— Добре, да вървим, ще те изпратя до вкъщи.

Кадича учудено вдигна вежди, погледна ме недоверчиво, после се усмихна.

— Да вървим!

Минахме през изхода. Навън беше тъмно. Откъм езерото долиташе шумът на плискащи се вълни, духаше студен вятър. Кадича ме хвана под ръка, притисна се, затулвайки се от вятъра.

— Студено ли ти е? — попитах аз.

— С тебе няма да замръзна! — отвърна тя шеговито. Минута преди това се вълнувах страшно, а сега, кой знае защо, се успокоих.

— Утре кога си дежурна, Кадича?

— Втора смяна съм. Защо?

— Има една работа, много важна. От тебе зависи всичко…

Отначало тя не искаше да чуе, но аз продължавах да я увещавам. Спряхме се на ъгъла до фенера.

— Ох, Иляс! — продума Кадича, вглеждайки се тревожно в очите ми. — Необмислено се захващаш ти с тая работа.

Но аз вече разбрах, че тя ще направи онова, за което я молех. Хванах ръката й.

— Вярвай ми! Всичко ще бъде наред. Разбрахме ли се?

Тя въздъхна.

— Какво да те прави човек! — и кимна глава. Неволно обгърнах раменете й.

— За джигит си родена, Кадича! Довиждане, до утре. — И стиснах силно ръката й. — За вечерта приготви всички книжа, разбра ли?

— Не бързай! — промълви тя, без да пуска ръката ми. После неочаквано извърна гръб. — Хайде, върви. Днес в общежитието ли си?

— Да, Кадича.

— Лека нощ.

На другия ден имахме технически преглед. Хората на автобазата нервничеха: тия инспектори вечно ще довтасат не навреме, ще се заяждат за всичко и ще съставят актове. Колко разправии с тях, колко грижи. Но те бяха невъзмутими.

За моя камион бях спокоен, но гледах да съм по-надалеч, давах вид, че нещо ремонтирам. Трябваше да запълня времето, докато Кадича застъпи дежурна. Никой не ме заговаряше, не напомняше за вчерашната случка. Знаех, че на хората не им е до мен: всички бързаха по-скоро да минат през техническия преглед и да се отправят на път, да наваксат изгубеното време. И въпреки това обидата в душата ми не изчезваше.

През техническия преглед минах следобед. Инспекторите си отидоха. Стана тихо и пусто. В дъното на двора на открито стояха ремаркета. Използуваха ги понякога по равни пътища за вътрешен превоз. Харесах си едно — обикновена каручка, каросерия на четири колелета. Нищо повече. А колко преживях заради нея… Тогава още не знаех какво ме очаква, спокойно отидох в общежитието, трябваше да се нахраня хубаво и да дремна малко — предстоеше ми труден път. Но не можах да заспя, само се обръщах от една страна на друга. Когато започна да се здрачава, върнах се в автобазата.

Кадича беше вече там. Всичко бе готово. Взех пътния лист и побързах за гаража. „Дръжте се сега!“ Изкарах камиона, приближих го до ремаркето, включих мотора на малки обороти, слязох, огледах се. Няма никой. Чува се само тракането на струговете в ремонтната работилница и шумът на прибоя откъм езерото. Небето уж чисто, а звезди още не се виждат. До мен тихо бумти моторът, бумти и сърцето ми. Понечих да запуша, но веднага хвърлих цигарата: после.

На вратата ме спря пазачът.

— Стой, къде?

— Ще товаря, аксакал — казах аз, като се мъчех да бъда равнодушен. — Ето ми пропуска за излизане.

Старецът заби нос в хартийката, нищо не може да разбере при светлината на фенера.

— Не ме бави, аксакал — не се стърпях аз — Работата не чака.

Натоварването мина нормално. Точно според изчисленията: два сандъка в каросерията, два в ремаркето. Никой не каза дума — дори се учудих. Чак като излязох на трасето, тогава запуших. Наместих се по-удобно, включих фаровете и дадох пълен газ. Залюля се, затрептя мракът на шосето. Пътят беше свободен и нищо не ми пречеше да увелича максимално скоростта. Камионът вървеше леко, почти не се усещаше потракващото отзад ремарке. Наистина на завоите малко занасяше встрани и ставаше все по-трудно да управлявам, но то бе, защото не бях свикнал, мислех си, ще свикна… „Ще те надвия, Долон! Ще те надвия, Атбаши!“ — викнах си аз сам и се приведох над волана като ездач над гривата на коня. Докато пътят беше равен, трябваше да давам газ. Смятах към полунощ да щурмувам Долон.

Известно време вървеше много по-добре, отколкото бях предвиждал, но когато започнаха височините, трябваше да карам по-предпазливо. Не защото моторът не се справяше с тежестта, забавяха ме не толкова изкачванията, колкото спущанията. Ремаркето лъкатушеше по наклоните, тракаше, тласкаше камиона напред, пречеше ми спокойно да се спускам. Всяка минута трябваше да превключвам скоростите, да натискам спирачките, да въртя кормилото. Отначало се държах, стараех се да не забелязвам. Но по-нататък ставаше все по-лошо, това започна да ме безпокои, да ме дразни. Колко са стръмнините и нанадолнищата по тоя път, дали се е сещал някой да ги преброи! И въпреки това не падах духом. Нищо не ме плашеше, само силите ми се изчерпваха. „Нищо — успокоявах се сам. — Ще направя малко почивка преди превала. Ще го мина!“ Не можех да си обясня защо сега ми беше много по-трудно, отколкото през есента, когато теглех камиона на буксир.