Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Кои ние? — попитах аз колкото можех по-спокойно. — Ние, това ти ли си?

— Не само аз — замига Джантай.

— Лъжеш, гнидо мръсна! Напук на теб ще карам ремарке. Душата си ще дам, но ще го направя. А сега се махай оттука! Друг път ще ми паднеш!

— Я не се сили много — озъби се Джантай. — Знам те аз каква стока си… А, виж, за оная работа, ходи, докато ти се ходи…

— Ах ти! — викнах аз извън себе си и с все сила го ударих под челюстта.

Той, както си стоеше на края на канала, така се преметна. Калпакът му се търколи на земята. Изскочих от канала, втурнах се към него. Но Джантай вече беше успял да се изправи на крака, отскочи настрана, разкрещя се из целия двор:

— Хулиган! Бандит! Ще се биеш, а? Ще се намери и теб кой да те оправи! Разпасал си се, яда си изливаш…

От всички страни се стекоха хора. Дотича и Алибек.

— Какво става тук? Защо се биете?

— За истината — задавяше се от викане Джантай. — Задето му казах истината в очите!… Сам открадна ремаркето, обърна го на превала, направи белята, а когато другите се залавят честно да поправят грешката му, налита да се бие! Сега не му изнася, изтърва славата!…

Алибек се обърна към мен. Прибелял, заеква от гняв.

— Подлец! — блъсна ме той в гърдите. — Забрави се, ще отмъщаваш за превала! Нищо, и без теб ще минем. Без герои!

Аз мълчах. Нямах сили да продумам каквото и да било. Така бях потресен от наглата лъжа на Джантай, че не можех да промълвя ни дума. Другарите ме гледаха навъсено.

Да бягам, да бягам оттук… Втурнах се към камиона и го подкарах с голяма скорост по-далеч от автобазата.

По пътя се напих. Отбих се набързо в лавката на шосето — не помогна, спрях още веднъж, изпих пълна чаша. И после ме понесе — само се мяркат неясно мостове, крайпътни знаци и насрещни коли. Като че ли се поразвеселих. „Ех — мисля си, — по дяволите да върви всичко. Какво ти липсва, въртиш си волана, карай. А Кадича… Нима е по-лоша от другите? Млада, красива. Обича те, душата си дава. На всичко е готова заради теб. Дръвник неблагодарен!…“

Пристигнах в къщи по тъмно, стоя на вратата, олюлявам се. Полушубката ми увиснала назад на едното рамо. Понякога освобождавам така дясната си ръка, за да ми бъде по-удобно на кормилото. Така съм свикнал от дете, когато се замервахме с камъни. Асел се спусна към мен.

— Иляс, какво ти е? — После като че съобрази каква е работата. — Хайде, защо стоиш? Сигурно си уморен, премръзнал? Събличай се!

Поиска да ми помогне, но аз мълчаливо я отблъснах. Трябваше да прикривам срама си с грубост. Препъвайки се, прекосих стаята, съборих нещо, то изтрещя, отпуснах се тежко на стола.

— Случило ли се е нещо, Иляс? — Асел неспокойно се вглеждаше в пияните ми очи.

— А ти нима не знаеш? — Наведох глава: по-добре да не я гледам. Седях, чаках Асел да почне да ме упреква, да се оплаква от съдбата, да проклина. Готов бях да изслушам всичко и да не се оправдавам. Но тя мълчеше, като че я нямаше в стаята. Вдигнах предпазливо очи. Асел стоеше до прозореца с гръб към мене. Макар да не виждах лицето й, знаех, че плаче. Остра жалост сви сърцето ми.

— Знаеш ли какво, Асел, искам да ти кажа — подхванах нерешително. — Искам да ти кажа… — и млъкнах. Не ми стигна смелост да си призная. Не можех да й нанеса такъв удар. Пожалих я, а не биваше. — Ние май че няма скоро да заминем при твоите родители в аула — обърнах разговора на друга страна. — По-късно ще стане. Сега имам други грижи…

— Ще отложим, не е бързо — обади се Асел. Избърса очите си, приближи се до мен. — Ти сега не мисли за това, Иляс. Всичко ще се оправи. По-добре за себе си мисли. Някак странен си станал. Не мога да те позная, Иляс…

— Добре, стига! — прекъснах я аз раздразнен от това, че проявих малодушие. — Уморен съм, искам да спя.

На другия ден, когато се връщах, срещнах Алибек оттатък превала. Караше ремарке. Долон беше превзет. Като ме видя, Алибек скочи в движение от кабината, замаха ръка. Аз намалих скоростта, Алибек стоеше на шосето радостен, тържествуващ.

— Привет, Иляс! Слез да изпушим по една цигара — извика той.

Натиснах спирачките. В кабината на Алибек зад кормилото седеше младо момче, вторият шофьор. Върху колелата на колата бяха намотани вериги. Ремаркето беше с пневматични спирачки. Веднага забелязах. Но не спрях, не. Успял си — добре! Мене не закачай.

— Стой, стой! — затича подире ми Алибек. — По работа искам да ти говоря, спри, Иляс! Ах ти, дяволе, какво правиш?… Е, върви пък…

Аз увеличавах скоростта. Викай си колкото щеш. Никаква обща работа с теб нямаме. Моята работа отдавна свърши. Не постъпих добре, загубих в лицето на Алибек най-добрия си приятел. А той беше прав, прав във всичко, сега разбирам. Но тогава не можех да му простя, че обидно леко и бързо постигна онова, което на мен ми струваше толкова нерви, такова напрежение и труд.