Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Показал си богатството си, ох, какъв си ми самохвалко! — и Байтемир галено подръпна Самат за ухото.

След минута вече седяхме около самовара. Аз и Асел си давахме вид, че никога не сме се познавали. Стараехме се да изглеждаме спокойни, затова повече мълчахме. Самат се намести на коленете на Байтемир, притискаше се до него, въртеше глава.

— Ух, татко, мустаците ти винаги бодат! — и сам се тикаше, подлагаше бузките си до мустаците.

Не ми беше леко да седя редом със сина си, без да посмея да го назова така и да слушам как той нарича друг човек татко. Не ми беше леко да зная, че Асел, моята любима Асел, е тука до мене, а аз нямам право да я погледна открито в очите. Как е попаднала тук? Нима е обикнала и се е омъжила? Какво можех да узная, когато тя дори не даваше вид, че ме познава, сякаш бях съвършено чужд, непознат човек. Нима така силно ме е намразила? А Байтемир? Нима не се досеща кой съм всъщност? Нима не забелязва приликата между мен и Самат? Защо дори не намекна за срещата на превала, когато теглихме камиона на буксир. Или наистина е забравил?

Още по-тежко ми стана, когато легнахме да спим. Постлаха ми върху кечето. Лежах с лице към стената, лампата беше намалена. Асел раздигаше съдовете.

— Асел! — повика я тихо Байтемир през отворената врата на съседната стая.

Асел се приближи.

— Да беше я изпрала.

Тя взе карираната ми риза, която беше цялата в кръв, и се залови да я пере. Но след миг остави прането. Чувам как отиде на пръсти до Байтемир.

— А водата от радиатора източихте ли? — тихо попита тя. — Може да замръзне…

— Източихме я, Кемел я източи! — също така тихо отвърна Байтемир. — Камионът е почти незасегнат… Сутринта ще му помогнем…

А аз бях забравил: не ми беше нито до радиатори, нито до мотори.

Асел изпра ризата и докато я простираше над печката, тежко въздъхна. Угаси лампата и си отиде.

Стана тъмно. Зная, че нито един от трима ни не спеше. Всеки от нас остана насаме с мислите си. Байтемир лежеше на едно легло със сина. Той шепнеше някакви ласкави думи и постоянно завиваше Самат, когато той неспокойно се въртеше насън. Асел нарядко, сдържано въздишаше. Струваше ми се, че виждам в тъмнината нейните очи с влажен блясък. Те сигурно бяха окъпани в сълзи. За какво мислеше тя, за кого мислеше? Имаше си трима… Може би и тя прехвърляше в паметта си също като мен всичко прекрасно и печално, което ни свързваше. Но сега тя беше недостъпна, недостъпни бяха и мислите й. Асел се беше променила през тези години, очите и се бяха променили… Не бяха вече онези доверчиви очи, които сияеха от чистота и простодушие. Станали бяха по-строги. И въпреки това Асел си оставаше за мен все същата, все онази степна тополка с червена забрадка. Във всяка нейна черта, във всяко движение аз откривах нещо познато, скъпо. Толкова по-горчиво, по-тежко и мъчително ставаше на душата ми. Изпълнен с отчаяние, захапал със зъби крайчеца на възглавницата, аз лежах до сутринта, без да затворя очи. Навън между струпалите се облаци плуваше, пулейки се, луната.

Рано сутринта, когато Асел и Байтемир се разшетаха по двора, аз също станах. Трябваше да тръгвам. Стъпвайки на пръсти, се приближих до Самат, целунах го и бързо излязох от стаята.

На двора Асел грееше вода в голям котел, сложен върху камъни. Байтемир цепеше дърва. Тръгнахме с него към камиона. Вървяхме мълчаливо и пушехме.

Оказа се, че камионът вчера се е блъснал в крайпътни камъни. Два от тях лежаха изкъртени заедно с бетонната основа. Разбит беше фарът на камиона, калникът и бронята бяха изкривени, колелото беше блокирало. Всичко това го оправихме как да е с помощта на лома и чука. А след това започна дълга, мъчителна работа. Моторът беше замръзнал, занемял. Разгрявахме картера със запалени кълчища, въртяхме двамата заедно манивелата. Раменете ни се докосваха, дланите ни горяха върху една дръжка, дишахме един другиму в лицата си, вършехме една работа и може би мислехме за едно и също.

Моторът не припалваше. Почнахме да се задъхваме. През това време Асел донесе две кофи гореща вода. Остави ги мълчаливо пред мен, отдръпна се настрана. Излях водата в радиатора. Още веднъж завъртяхме силно с Байтемир, после пак и най-сетне моторът заработи. Качих се в кабината. Моторът работеше неравно, с прекъсване. Байтемир взе чукчето и мушна глава под капака да провери свещите. В този момент дотича Самат, задъхан, с разкопчано палтенце. Той заподскача около камиона, искаше му се да се повози. Асел хвана сина и без да го пуска, застана пред кабината. Тя ме погледна с укор, с такава болка и жалост, че в тази минута бях готов да направя всичко, само да изкупя вината си, да ги върна при себе си. Наведох се към нея през разтворената вратичка: