Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Дай газ, братле, не жали таратайката си. У дома си отивам!

И ето вече сме близо. Зад завоя е моят участък. Не се стърпях. Скочих в движение от колата, вещевата торба на рамо и бегом. Тичам, тичам, отминах завоя и… нищо не мога да позная. Уж всичко си е на място: и планините си стоят там, и пътят е същият, само къщата не се вижда. Наоколо жива душа няма. Само купища камъни. Къщичката ни беше малко встрани, под самата височина. Там има теснини. Вдигнах очи към върха нагоре и примрях. От стръмнината се беше откъснала снежна лавина. Всичко помела по пътя си, нищо не оставила, също като с ноктеста лапа бе свлякла земята по склона и изорала надолу по падината огромен ров. Жена ми бе писала в последното писмо, че паднал дълбок сняг, после неочаквано завалели дъждове. Трябвало е предварително да се взриви лавината, да се свлече долу, но женска работа ли е това…

Ето как се срещнах със семейството си! Хиляди пъти бях гледал смъртта в очите, жив се върнах от ада, а тях като че не ги е имало тук… Стоя и не мога да пристъпя. Искам да викна, да зарева така, че планината да потрепери, а не мога. Всичко в мен се вкаменило, сякаш не съм жив вече. Усетих само как вещевата торба се свлече от рамото ми и падна пред краката ми. Там я и оставих, носех подаръци на дъщеричките, на жена си, разменил бях по пътя някакви вехтории за бонбони… Дълго стоях, сякаш чаках някакво чудо. После се обърнах и тръгнах назад. По едно време спрях, погледнах: планините се люлеят от една страна на друга, доближават се, надвесват се над мене. Изкрещях и се втурнах да тичам. Далеч! Далеч от проклетото място! Тогава заплаках…

Не помня как и накъде съм вървял, на третия ден се озовах на някаква гара. Лутам се сред тълпата като загубен. Един офицер ме извика по име. Поглеждам — Хусаинов, връща се у дома си, демобилизирал се. Разказах му за нещастието си.

— Къде — пита ме — ще вървиш сега?

— И аз не зная.

— Не — казва, — така не може, ще изживееш нещастието си. Няма да ти позволя да се скиташ сам. Ела с мен на Тяншан, ще строим път, а после ще видим…

Ето така се озовах тук. През първите години строих мостове по трасето. Времето минаваше, трябваше да се определя някъде, да заживея постоянно. В това време Хусаинов работеше вече в министерството. Често ме навестяваше, съветваше ме да се върна на предишната си работа — кантонер. Аз не се решавах. Страх ме беше. На строежа не съм сам, а с хора все по-леко е. А там, кой знае, може да умра от мъка. Все още не можех да се съвзема, да забравя миналото. Като че ли животът свърши дотук и занапред нямаше нищо. За женитба и мисъл не ми минаваше. Много силно обичах аз своята Гулбара и дечицата. Струваше ми се, че никога и никой няма да ми ги замени. А да се оженя така само, просто за да върви животът, не е за мене. По-добре да си стоя сам.

И все пак реших да стана кантонер: ще опитам — ако не върви, ще замина някъде. Дадоха ми участък тук, на самия превал. И така, лека-полека свикнах, заживях. Може би защото участъкът е труден: превал. За мен беше даже по-добре. С течение на времето болката в душата ми поутихна, притъпи се. Понякога само ми се присънваше, че стоя като вкаменен пред онова място, където беше къщичката ни, и чувствувам как се свлича торбата от рамото ми… В такива дни от сутрин излизах на шосето и не се връщах в къщи до късна вечер. Така си живеех сам. Вярно е, от време на време ще трепне в душата ми тъжна мисъл: „А може би още веднъж ще срещна щастието?“

И то дойде — трудно, мъчително, когато най-малко го очаквах.

Веднъж, преди четири години, се разболя майката на съседа. Той самият мъчно можеше да се откъсне от къщи: работа, семейство, деца, а старицата от ден на ден ставаше все по-зле. И реших аз да я заведа на лекар. Тъкмо бе пристигнал на участъка камион от пътното управление, докарал бе нещо. Качихме се и заминахме за града. Лекарите настояваха да оставят старицата в болницата, но къде ти. „Искам, казва, да си умра в къщи, не искам да остана. Откарай ме дома, инак ще те прокълна.“ Нямаше как, потеглихме назад. Беше вече късно. Отминахме базата на превала. Внезапно шофьорът спря камиона. Чувам го, че пита:

— За къде отивате?

Женски глас отговори нещо, чуха се стъпки.

— Качвайте се! — каза шофьорът. — Хайде, какво стоите! — и подкара.

Към каросерията пристъпи млада жена с малък вързоп и дете в ръце. Помогнах й да се качи, отстъпих й мястото зад кабината, че да не я духа толкова силно вятърът, а пък аз се наместих в ъгъла.

Потеглихме. Страшно студено беше. Духаше един влажен, пронизващ вятър. Детето се разплака. Тя го люлееше на ръце, успокояваше го, а то хич и не мислеше да млъкне. Виж ти беда! Трябваше да я настаним в кабината, но там бе старицата, полужива. Тогава побутнах жената по рамото: