Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Ех, цяло наказание, по-хубаво да бях я извел веднага на шосето и да бях я отпратил! Три часа крачих така и тъпках на място. Намразих себе си. Не, мисля си, ще я доведа и пред нея ще спра кола. Инак нищо няма да излезе. Върнах се в къщи. А тя вече излиза от вратата, измъчила се от чакане. Засрамих се. Погледнах я като провинено момче.

— Притеснихте ли се? — смънках аз. — Няма попътни коли, не че няма, ами някак не са подходящи. Вие извинете… Да не си помислите нещо… За бога, влезте за минутка вътре. Много ви моля.

Тя учудено и тъжно ме погледна. Мълчаливо се върна в къщи.

— Съжалявате ли ме? — попита тя.

— Не, не за това. Разбирате ли… Страх ме е за вас. Трудно ще ви бъде. Как ще живеете?

— Ще работя. Свикнала съм.

— Къде?

— Все ще намеря някъде работа. Но назад няма да се върна и в аила няма да отида. Ще работя и ще живея.

Аз замълчах. Какво можех да й възразя? Тя сега за нищо не мислеше. В нея говореше обидата, гордостта. Тези чувства я тласкаха в неизвестността. Но лесно е да се каже — ще работя и ще живея. Ала не става така изведнъж. А да насилваш човека, не може.

Момченцето протегна ръчички към мен. Прегърнах го. Целувам го и си мисля: „Ех ти, хубавец мой, ще трябва сега да се разделим. Мил ми стана, като свой, роден…“

— Ех, тогава да вървим — тихо казах аз. Станахме. Понесох детето, но на вратата се спрях.

— Работа и тук ще се намери — продумах аз. — Можете да живеете и да работите. Има и мъничка квартирка. Защо да не останете. Не бързайте. Винаги може да заминете. Помислете си…

Отначало тя не се съгласяваше. Но в края на краищата аз я убедих.

Така Асел с малкия Самат останаха при нас на кантона.

Стаичката в пристройката на двора беше студена и аз настоях Асел да се настани със сина си в моята къща, пък аз се пренесох в пристройката. Там ми беше съвсем удобно.

Оттогава животът ми стана друг. На пръв поглед нищо не се измени, както и преди си бях сам, но в мен се съживи човекът, стопли се душата ми след дългата самота. Разбира се, аз и по-рано бях сред хората, но можеш да живееш в близост с тях, да работиш, да дружиш, да вършиш обща работа, да помагаш и да приемаш помощ и въпреки това има такава страна на живота, която с нищо не можеш да замениш. Привързах се аз към детето. Тръгна ли на обиколка, увия го по-топло и го взема със себе си, нося го по пътя. Всичкото си свободно време прекарвах с него. Не можех да си представя как съм живял по-рано. Съседите ми бяха добри хора, мили бяха и към Асел и Самат. Кой не обича децата? А Асел е сърдечна, искрена, бързо свикна с участъка. Пък аз се привързах към детето и заради нея. Защо да крия, и от себе си не можах да скрия, колкото и да се мъчех. Обикнах я аз. Обикнах я отведнъж за цял живот, с цялата си душа. Всичко преживяно през годините на самота, цялата мъка и страдание, всичко, което бе загубено, се сля в тази любов. Но аз нямах право да говоря за това. Тя чакаше съпруга си. Дълго го чака, макар че не се издаваше. Често, когато работехме на шосето, забелязвах как посрещаше и изпращаше с очакващи очи всяка кола, която минаваше. А понякога вземаше сина си, отиваше на шосето и с часове стоеше там. А той не се появяваше. Не зная кой и какъв човек беше, не питах и тя никога не говореше за него.

Малко по малко времето минаваше. Самат поотрасна. Ех, това пъргаво мило дебеланче! Не зная дали го беше научил някой, или то само започна да ме нарича татко. Щом ме види, хвърли се на врата ми: „Ата, ата!“ Асел го гледаше и замислено се усмихваше. А на мен ми беше радостно и болно. На драго сърце бих му станал баща, но какво можеш да сториш…

Нея година през лятото поправяхме пътя. Колите минаваха, без да спират. Веднаж Асел викна на един шофьор:

— Ей, Джантай, спри!

Камионът профуча с все сила и спря. Асел изтича при шофьора. За какво поприказваха, не зная, но чух как тя изведнъж викна:

— Лъжеш! Не ти вярвам! Върви си! Заминавай веднага!

Камионът продължи, а Асел се втурна през шосето към къщи. Стори ми се, че плаче.

Работата не ми спореше. Кой беше той? Какво й каза? Налягаха ме разни съмнения и догадки. Не се стърпях, отидох си в къщи, но Асел не се показваше. Вечерта все пак отидох при нея.

— Къде е Самат? Затъжих се за него.

— Ето го, тук е — унило отвърна Асел.

— Ата! — протегна ръце към мен Самат. Аз го прегърнах, забавлявам го, а тя седи печална и мълчи.

— Какво се е случило, Асел?

Асел тежко въздъхна.

— Ще замина аз, Баке — отвърна тя. — Не защото тук ми е зле. Аз съм ви много, много благодарна. Но ще замина… Накъдето ми видят очите, и аз не зная къде…