Чингиз Айтматов: Избрано в два тома. Том първи. Повести

Виждам, че наистина може да замине. Не ми оставаше друго, освен да кажа истината:

— Ех, Асел, нямам право да те задържам. Но и аз не ще мога да живея тук. Ще трябва да замина. А аз вече съм напускал веднъж пусто място. Какво да ти обяснявам. Сама знаеш, Асел. Ако ти заминеш, за мен ще бъде същото като тогава в Памир. Помисли, Асел… А ако се върне той и сърцето те повика назад, няма да ти преча, ти винаги ще си свободна, Асел.

След тия думи взех Самат на ръце и излязох на шосето. Дълго ходихме ние с него. Нищо не разбираше моето момченце.

Асел остана при нас. Но за какво мислеше, какво бе решила? Стопих се аз през тези дни, лицето ми почерня.

И изведнъж влизам в двора, беше по пладне, гледам, Самат се опитва да ходи както трябва. Асел го прикрепя. Бои се да не падне. Спрях се.

— Баке, твоят син вече ходи, погледни! — радостно се усмихна тя.

Как каза тя? Твоят син! Хвърлих лопатата, приклекнах и повиках с ръце детето.

— Ела-ела-ела, меченце мое! Ела при мен, тичкай по земята, тичкай по-смело!

Самат разпери ръчички.

— Ата! — вика то и преплита крачета, тича. Аз го грабнах, както тичаше, вдигнах го високо над главата си и силно го притиснах до гърди.

— Асел! — казах й аз. — Хайде утре да направим празник за децата „прощъпалник“. Ти приготви връвчица от бяла и черна вълна.

— Добре, Баке — засмя се тя.

— Да, да, непременно от бяла и черна вълна.

Аз яхнах кон, препуснах до приятели скотовъдци, донесох кумис, прясно месо и на другия ден поканихме съседите на нашия малък празник „прощъпалник“.

Сложих Самат на земята, вързах крачетата му с черно-бялата връвчица, така че, ако тръгне, да се спъне. А до нея сложих ножици и изкомандувах на децата, които стояха на другия край на двора:

— Който пръв дотича и разреже вървите, той ще получи първия подарък. А на останалите поред. Хайде, деца! — махнах аз с ръка.

Децата с викове се юрнаха да тичат като на надбягване.

Когато връвта бе прерязана, казах на Самат:

— Хайде, сине мой, тичай сега и ти! Деца, вземете го със себе си!

Децата хванаха Самат за ръце, след тях аз казах, без да се обръщам към някого:

— Хора! Моето жребче вече препусна по земята. Нека бъде бързоног бегач!

Самат потича след децата, после се обърна, викна: „Ата“ — и падна. Ние с Асел едновременно се спуснахме към него. Когато вдигнах момченцето от земята, Асел за първи път ми каза:

— Скъпи мой!

… Ето така станахме мъж и жена.

През зимата заедно със синчето заминахме при старите в аила. Дълго се бяха сърдили те. Ние с Асел трябваше да отговаряме за всичко. Разказах им цялата истина, всичко, както си беше. И те простиха на Асел, заради внука й простиха, заради нашето бъдеще.

Времето течеше неусетно. Самат сега подкара петата година. За всичко между нас с Асел има съгласие и само до едно нещо никога не се докосваме, само за едно нещо не споменаваме. Помежду ни като че има мълчаливо споразумение: онзи човек не съществува за нас…

Но в живота невинаги става така, както искаш. Съвсем наскоро той се появи тук…

Случила се авария по пътя. През нощта. Ние със съседа, моя помощник, отидохме да видим какво е станало. Изтичахме. Един камион се бе врязал в крайпътните камъни. Шофьорът бе изпонаранен, почти в безсъзнание и пиян. Познах го, само името не можех да си спомня. Избавил ме бе веднъж от беда, изтегли на буксир камиона ни през превала. А то не е шега работа — през Долон. По-рано такова нещо тук не е ставало. А той излезе упорит, смел момък. Измъкна ни до кантона. Много ми хареса тогава, по сърце ми дойде. Наскоро след това някой стигна до превала с ремарке. Съвсем малко му оставало, но, види се, нещо му попречило. Обърнал шофьорът ремаркето в банкета, оставил го и заминал. Още тогава си помислих дали не е той, тая луда глава. Съжалих, че смелчагата не е успял да постигне целта си. Но след това товарните камиони започнаха да минават превала с ремаркета. Научиха се момчетата и добре направиха.

Ще си кажа честно, в първия момент не знаех, че това е той, човекът, когото Асел бе напуснала. Но и да знаех, пак щях да направя същото. Домъкнах го до вкъщи и веднага всичко стана ясно. В този момент Асел внесе дърва. Щом го видя, цепениците се изсипаха на пода. Но никой от нас не се издаде. Като че се срещахме за първи път. Най-много от всички бях длъжен да се владея аз, за да не им причиня болка с някоя непредпазлива дума или намек, да не им попреча отново да намерят път един към друг. Тук аз нищо не можех да решавам. Решаваха те: помежду им беше тяхното минало, помежду им беше техният син, с когото аз лежах на леглото, притисках го до себе си и го милвах.