Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Я го дайте на мен, може да се успокои, а вие се наведете по-ниско, по-малко ще ви духа.

Сгуших малкото под полушубката си, притиснах го до себе си. То утихна, засумтя с носленце. Хубаво детенце беше, може би на десетина месеца. Държах го от лявата си страна. И изведнъж сърцето ми трепна в гърдите, без сам да зная защо, запърха като ранена птица. Стана ми и тъжно, и радостно. „Ех, никога ли вече няма да бъда баща?“ — помислих аз. А детенцето се сгушило и не иска нищо да знае.

— Момченце ли е? — попитах аз.

Тя кимна. Виждам, замръзнала, сиромашката, палтото й тъничко. А аз и зиме нося мушама над полушубката, в нашата работа без нея не може. Като придържах малкото, аз й подадох свободния ръкав.

— Издърпайте мушамата от гърба ми. Така може да настинете.

— Не, нищо ми няма, не се безпокойте — отказа тя.

— Дърпайте, дърпайте! — настоях аз. — Завийте се, ще ви пази от вятъра.

Тя се загърна в мушамата, аз подвих полите под краката й.

— Стоплихте ли се малко?

— Стоплих се.

— А защо така късно сте тръгнали на път?

— Така се случи — тихо отвърна тя.

В това време навлязохме в дефилето. Тук беше миньорското селище. Всички вече спяха, прозорците бяха тъмни. Кучета с лай се втурваха подир камиона. И тогава се сетих, че не съм я попитал за къде пътува. Не знам защо си мислех, че до рудника, по-нататък няма накъде: идва превалът, а след това нашият участък.

— Вие, струва ми се, пристигнахте! — обърнах се аз към нея и почуках на кабината. — Още малко остава до превала и по-нататък камионът не отива.

— А тук какво е? — попита тя.

— Рудникът. Нима не пътувате за тук?

— Аз… аз, да, за тук — неуверено каза тя. Но след това бързо стана, подаде ми мушамата, пое в ръце детето. То веднага захленчи. Имаше тук нещо не наред, нещастие я е сполетяло. Да я оставя нощем сама, на студа?

— Вие няма къде да идете! — без заобикалки казах аз. — Не си мислете нищо лошо. Дайте тук малкото! — Почти насила го взех от нея. — Не отказвайте. Ще пренощувате у нас в кантона, а после ваша работа. Толкоз! Карай! — извиках аз на шофьора.

Камионът потегли. Тя мълчеше, захлупила лице в дланите си. Не зная, може би плачеше.

— Не се бойте! — успокоих я аз. — Нищо лошо няма да ви сторя… Аз съм кантонерът Байтемир Кулов. Можете да ми вярвате.

Настаних ги у дома. Имахме една свободна стаичка в пристройката на двора, аз легнах там на миндерчето. Дълго не можах да заспя. Размишлявах. Бях неспокоен. Да разпитвам, е неудобно, аз самият не обичам тия работи, и все пак трябваше да се поразпита едно-друго, може да има нужда от помощ. Тя отвръщаше сковано, неохотно. Но аз отгатвах онова, което недоизказваше. Когато човек страда, зад всяка негова дума се крият десет неизречени. Избягала от къщи, от мъжа си. Горда, изглежда. Личи си, че страда, измъчва се, но се държи. Е, няма що, всеки е свободен да постъпва както иска. Тя най-добре си знае. И въпреки това жал ми беше за нея, съвсем млада жена. На девойка прилича, такава една стройна. Навярно е нежна, сърдечна. Как е могъл онзи човек да допусне тя да остави всичко и да избяга? Но то си е тяхна работа. Ще я кача утре на някоя попътна кола и довиждане. Облъскал се бях тоя ден, заспивам и ми се струва, че пътувам в камион, а под полушубката ми е детенцето. Сгушило се, притиска се до сърцето ми.

Станах на разсъмване. Направих си обиколката, но бързо се върнах. Все си мислех какво правят там моите гости. Тихо, за да не ги събудя, запалих печката, сложих самовара. А тя, оказва се, станала вече и се стяга за път. Благодари ми. Но аз без чай не ги пуснах, накарах я да почака малко. Моят мъничък нощен спътник се оказа забавен малчуган. Голяма радост беше за мен да си поиграя с него… Докато пиехме чай, попитах:

— Вие къде искате да отидете?

Тя помисли и каза:

— В Рибаче.

— Близки ли имате там?

— Не, моите родители живеят в аил, отвъд Тосор.

— О, тогава ще трябва да се прехвърляте на друга кола, неудобно е.

— Но аз не отивам там. Не можем ние да отидем в аила — замислено каза тя на сина си. — Сами сме си виновни.

Предположих, че навярно се е омъжила против волята на родителите си. Така се разбра после.

Тя се приготви да излезе на шосето, но аз я склоних да изчака, да поседи още малко в къщи, за да не стои с детето на вятъра. Кола можех да спра и аз.

Крачех към шосето с натежало сърце. Не зная защо, тъжно и мъчно ми ставаше при мисълта, че след малко те ще си заминат и аз пак ще остана сам.

Отначало не минаваха попътни коли. После пропуснах една, не вдигнах ръка. И самичък се уплаших. Защо правя така? И започнаха моите мъки. Колите профучаваха, а аз все отлагах. Мисля си, ей сега ще спра следващата кола и ръката ми пак не се вдигаше. Хвърли ме в огън. Тя чака там, надява се. Противен станах сам на себе си, а нищо не мога да сторя. Крача по шосето назад-напред. Все си намирам някакви причини, оправдания. Ту кабината студена — стъклата счупени, ту камионът неподходящ, ту шофьорът не ми харесва — кара лудо, а може и да е пийнал. Когато пък минаваха камиони със заети кабини, се радвах като дете. Дано не е сега, нека още мъничко, още пет минути да поседят у дома. „И накъде ще замине? — помислих аз. — В аила не може, сама каза. В Рибаче — но къде ще се подслони там с детето. Ще го погуби зимата. Нека по-добре да остане тук. Ще поживее малко, ще поразмисли кое как е. Може и да се върне назад при мъжа си. Или пък той ще я потърси…“