Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

— Чакайте, Баке — помолих го. — Нека и аз да дойда с вас на обиколка.

Байтемир присви лукаво очи, оглеждайки градския ми костюм.

— Май неудобно ще ви бъде да обикаляте с мен. Далеч е, пътят е стръмен.

— Няма нищо!

И ние тръгнахме. Спирахме се при всеки мост, при всеки завой, при урвите и надвисналите скали. Естествено, разприказвахме се. И досега за мене е загадка откъде, от коя дума се разплете разказът, по какъв начин спечелих доверието и симпатията на Байтемир. Той ми разказа цялата си история и историята на своето семейство.

— Вие ме попитахте защо не искам да замина за Памир. Аз съм памирски киргиз, но попаднах тук, на Тяншан. Кажи-речи, момче още се озовах на строежа на памирското шосе. Дойдох по призива на Комсомола. Работехме с жар, с желание, особено младежите. И може ли инак, прокарваше се път през недостъпния Памир! Аз станах ударник, получавах премии, награди. Казвам го само така, между другото.

Там на строежа срещнах една девойка. Обикнах я, силно я обикнах. Беше и хубава, и умна. Дошла беше на строежа от някакъв аил. По онова време за киргизката девойка това не беше просто нещо. И сега пътят на девойката не е много лек, сам знаете — още ни сковават обичаите. Мина близо година. Вече привършвахме пътя. Необходими бяха кадри за експлоатацията му. Да го построиш, е половин работа, това може да се свърши с общи сили, но след това, за да се поддържа пътят, трябва умение. Имаше при нас един млад инженер — Хусаинов, той и сега работи по тая част, отговорен работник по автотранспорта. Приятели бяхме. Та Хусаинов ми даде съвет да ида на курсове. Мислех си, няма да ме дочака Гулбара, ще я отведат в аила, но не, дочака ме. Оженихме се и останахме там, на кантона. Живеехме си хубаво, сговорно. Трябва да кажа, че за работниците по пътищата, които живеят в планините, по превалите, здравото семейство, жената имат особено голямо значение. По-късно изпитах това на себе си. И ако обикнах работата си за цял живот, не малка заслуга за това имаше жена ми. Роди ни се момиченце, после второ и тогава внезапно избухна войната.

Памирското шосе заприлича на река след пороен дъжд. Рукна народът надолу — отиваше във войската.

Дойде и моят ред. Сутринта излязохме всички от къщи, упътихме се към шосето. Малката си дъщеричка носех на ръце, по-големичката, хванала ме за ръка, ситнеше до мен. Гулбара моя, клета Гулбара! Тя се държеше, мъчеше се да изглежда спокойна, носеше походната ми торба, но аз знаех какво значеше да остане сама на кантона в безлюдните планини с две малки деца на ръцете. Исках да ги изпратя в аила, при свои роднини, ала Гулбара не пожела. „Ще преживеем някак, ще те чакаме, пък и пътят не може да се остави без наглеждане…“ За последен път стояхме край шосето, не откъсвах очи от жена си и децата, сбогувах се с тях. Още съвсем, съвсем млади бяхме тогава с Гулбара, едва започвахме да живеем…

Попаднах във военно-инженерен батальон. Колко пътища, переправи, мостове изпонаправихме! Брой нямат! През Дон, през Висла и Дунав минахме. Случваше се понякога, мръзнеш в ледената вода, гориш сред дим и пламъци, наоколо избухват снаряди, разрушават переправата, хора загиват и вече съвсем без силица оставаш, поне по-скоро да ме убият, си мислиш! Но щом си спомниш за близките си, които те чакат в планините, съвземаш се, не знам откъде се намираха тия сили. Не, мислиш си, не съм дошъл аз чак от Памир, за да загина тук под тоя мост. Със зъби съм усуквал тела на раздалечаващите се подпори, не се предавах… И не загинах, стигнах почти до Берлин.

Жена ми пишеше често, хубаво, че пощата минаваше покрай нас по шосето. Пишеше за всичко подробно, и за пътя също — тя беше останала кантонерка вместо мен. Знаех, че й е тежко, пътят не се намира къде да е, а на Памир.

През пролетта на четиридесет и пета изведнъж престанах да получавам вести. То се знае, на фронта всичко се случва, успокоявах се. И ето че веднъж ме викат в щаба на полка. Така и така, казват, старшина, ти воюва достатъчно, изказваме ти благодарност, ето ти наградите. Връщай се у дома си, сега там си по-нужен. Зарадвах се, разбира се. Дори телеграма пратих. От радост и не се замислих защо ме освободиха по-рано от другите…

Пристигнах в своя край, във военния комисариат хич не се отбих, има време, рекох си, никъде няма да избягам. Право у дома! По-скоро у дома! Срещнах попътна камионетка и поех нагоре по памирското шосе.

Искаше ми се крила да имам, свикнал бях да пътувам на фронтови коли, подвиквам на шофьора в кабината: