Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Скоро духна степният вятър, небето притъмня, заваляха студени дъждове — предвестници на снега. Веднъж се случи ясен ден и аз отидох при реката — много ми бе харесал един огненочервен храст планинска калина, израснал на плитчината. Седнах недалеч от брода, в ракитака. И изведнъж видях двама души, които, по всичко личеше, бяха минали реката през брода. Бяха Данияр и Джамиля. Не можех да откъсна очи от суровите им тревожни лица. Данияр крачеше енергично с раница на гръб, полите на разкопчания му шинел плющяха по платнените кончови на износените му ботуши. Джамиля си бе вързала бяла забрадка, смъкната сега на тила й, облякла бе най-хубавата си рокля на цветя, с която обичаше да се кипри по пазара, а отгоре бе сложила кадифен, прошит на тегели жакет. В едната си ръка носеше бохчичка, а с другата се бе хванала за ремъка на Данияровата раница. Двамата разговаряха за нещо.

Ето те тръгнаха по пътеката през целината, между храсталаци чий, а аз гледах подпре им и не знаех какво да правя. Да им извикам ли? Но езикът ми бе сякаш залепнал за небцето.

Последните алени лъчи се хлъзгаха по върволицата забързани пъстри облачета край планините и веднага започна да се смрачава. А Данияр и Джамиля се отдалечаваха, без да се обръщат, към разклонението на железопътната линия. Един-два пъти още се мярнаха главите им сред гъсталака от чий, а сетне се скриха.

— Джамиля-а-а! — завиках колкото имах сили.

„А-а-а!“ — отговори ми самотно ехото.

— Джамиля-а-а! — викнах още веднъж и обезумял се втурнах след тях през реката, направо през водата.

Облаци ледени капки пръскаха лицето ми, дрехите ми се измокриха, по аз продължавах да тичам, без да избирам път, докато изведнъж се закачих на нещо и с все сила се строполих на земята. Лежах, без да вдигам глава, и сълзи заливаха лицето ми. Тъмнината се бе сякаш стоварила върху раменете ми. Тънко и жално свистяха гъвкавите стъбла на чия.

— Джамиля! Джамиля! — хълцах аз, като се задавях от сълзи.

Разделях се с най-скъпите си и близки хора. И едва сега, легнал на земята, изведнъж разбрах, че съм бил влюбен в Джамиля. Да, тя бе първата ми, още детска любов.

Дълго лежах, сврял глава в мокрия си лакът. Разделях се не само с Джамиля и Данияр, разделях се с детството си.

Когато се довлякох по тъмно у дома, в двора сварих суматоха, звънтяха стремена, някой оседлаваше колете, а пияният Осмон беше вече на коня си и крещеше с все гърло:

— Отдавна трябваше да изпъдим от аила това безсрамно куче-мелез! Срам и позор за целия ни род! Да ми падне само, ще го убия на място, нека ме съдят — няма да позволя на всеки скитник да отвлича нашите жени! Хайде на седлата, джигити, нийде няма да иде, ще го догоним на гарата.

Изстинах: накъде ли ще идат? Но когато се убедих, че потерята тръгна по големия път към гарата, а не към разклонението на железопътната линия, аз се промъкнах незабелязано в къщи и се завих презглава с татковата шуба, та никой да не види сълзите ми.

Колко приказки и одумвания имаше в аила! Жените се надпреварваха да осъждат Джамиля.

— Глупачка е тя! Да напусне такова семейство, да стъпче късмета си.

— От какво се е поблазнила да я пита човек! Цялото му имане е едно шинелче и едни скъсани ботуши!

— То се знае, няма пълен двор добитък! Сирак, скитник, бродяга, което е на гърба му — то му е богатството. Нищо, ще се опомни хубавицата, ама ще е късно.

— Тъй си е! Какво му липсва на Садък — мъж като мъж и добър стопанин. Пръв джигит в аила!

— Ами свекървата? Такава свекърва бог на всеки не дава! Върви намери друга такава байбиче! Погуби се тя, глупачката, за нищо и никакво!

Може би само аз единствен не осъждах Джамиля, бившата си джене. Макар че Данияр имаше стар шинел и скъсани ботуши, все пак аз знаех, че по душа е по-богат от всички нас. Не, не ми се вярваше Джамиля да е нещастна с него. Само ми беше жал за мама. Струваше ми се, че заедно с Джамиля си отиде и някогашната мамина сила. Посърна майка ми, отслабна и както разбирам сега, никак не можеше да се примири с мисълта, че понякога животът тъй рязко чупи старите устои. Ако буря изтръгне от корен могъщо дърво, то вече не може да се вдигне. По-рано майка ми не беше молила никого да й вдене конец в иглата — гордият й характер не й позволяваше. А ето че веднъж се върнах от училище и гледам: треперят ръцете й, не вижда ушите на иглата и плаче.

— На, вдени ми конец! — помоли тя и тежко въздъхна. — Ще пропадне Джамиля… Ех, каква стопанка щеше да стане в къщи! Избяга… Отрече се… А защо избяга? Да не би да й беше лошо у нас?