Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Припнах към реката, умих се и се втурнах към спънатите коне. Мократа студена люцерна ме шибаше по босите крака, щипеше попуканите възпалени стъпала, но на мен ми беше хубаво. Тичах и се оглеждах какво става наоколо. Слънцето се издигаше иззад планините, а към слънцето се стремеше слънчогледът, израснал по някаква случайност край водата. Жадно го бяха наобиколили белоглави стръкчета синап, но той не се предаваше: ловеше, отнемаше им с жълтите си езичета утринните лъчи, поеше плътната си сбита кошничка със семена. А ето и разбития от колелата брод през вадата, вода се стича по коловозите. А ето и лилаво островче от избуяла до пояс благоуханна мента. Тичам по родната земя, над главата ми се гонят лястовички. Ех, да имах бои да нарисувам и утринното слънце, и синьо-белите планини, и росната люцерна, и този див слънчоглед, израснал край водата!

Когато се върнах на хармана, слънчевото ми настроение се помрачи изведнъж. Видях навъсената посърнала Джамиля. Сигурно не, бе спала тази нощ, под очите й имаше тъмни сенки. Тя не ми се усмихна и не ми заговори. Но когато се появи бригадирът Орозмат, Джамиля отиде при него и без да поздрави, каза:

— Вземете си бричката! Изпратете ме, където щете, но на гарата няма да ходя.

— Какво става с тебе, Джамалтай, да не би да те е ухапала щръклица? — добродушно се учуди Орозмат.

— Щръклица има под опашката на телетата! А пък мен не ме разпитвайте! Казах — не искам и толкоз!

Усмивката изчезна от лицето на Орозмат.

— Искаш, не искаш, ще караш жито! — Той чукна с патерицата по земята. — Ако те е обидил някой, кажи — ще счупя патерицата по врата му! Ако не — недей щуря! Хляб караш на войниците, и твоят мъж е там! — После се обърна рязко и закуцука, като се облягаше на патерицата си.

Джамиля се смути, изчерви се и като погледна към Данияр, тихичко въздъхна. Данияр стоеше малко по-настрана, с гръб към нея, и с резки движения затягаше ремъка на хамутите. Той бе чул целия разговор. Джамиля постоя още малко, като въртеше смутено камшика, после махна отчаяно с ръка и тръгна към бричката си.

Него ден се върнахме по-рано от обикновено. През целия път Данияр не даде на конете да отдъхнат. Джамиля бе мрачна и мълчалива. А на мене не ми се вярваше, че пред очите ми се разстила изгоряла, почерняла степ. Та нали вчера бе съвсем друга. Сякаш бях слушал за нея в приказка и от главата ми не излизаше картината на щастие, развълнувала съзнанието ми. Като че бях уловил някакъв много ярък къс от живота. Представях си го с всички подробности и само това ме вълнуваше. И не се успокоих, докато не откраднах от жената, дето теглеше на кантара, дебел лист бяла хартия. С разтуптяно сърце отърчах зад купите сено и сложих листа върху дървена, хубаво изгладена лопата, която бях отмъкнал по пътя от веячите.

— Благослови ме, аллах! — прошепнах аз, както каза някога баща ми, когато ме сложи за първи път на кон, и докоснах с молива хартията. Това бяха първите неумели щрихи. Но когато на листа се появиха чертите на Данияр, забравих всичко. Струваше ми се, че на хартията вече се е ширнала онази нощна августовска степ, струваше ми се, че чувам песента на Данияр и виждам него самия с отметната назад глава и оголена гръд, че виждам Джамиля, притиснала се о рамото му. Това бе първата ми самостоятелна рисунка: ето бричката, ето ги тях двамата, ето юздите, захвърлени на предната част на бричката, гърбовете на конете се полюшват в тъмнината, а по-нататък само степ и далечни звезди.

Рисувах с такова упоение, че не забелязвах нищо около себе си, и се съвзех едва когато над мен се раздаде нечий глас:

— Какво става с тебе, да не си оглушал?

Беше Джамиля. Аз се смутих, изчервих се и не можах да скрия рисунката.

— Бричките отдавна са натоварени, цял час си дерем гърлата да те викаме. Ти какво правиш тук?… Ами туй какво е? — попита тя и взе рисунката. — Хм! — Джамиля сърдито вдигна рамене.

Готов бях да потъна вдън земя. Джамиля разглежда рисунката дълго, сетне вдигна към мен натъжените си овлажнели очи и тихо каза:

— Дай ми я, кичине бала… Ще я скрия за спомен… — И като сгъна листа на две, пъхна го в пазвата си.

Бяха излезли вече на пътя, но аз все не можех да дойда на себе си. Всичко стана като насън. Не ми се вярваше, че съм нарисувал нещо, прилично на онова, което бях видял. Но дълбоко някъде в душата ми се надигаше наивно ликуване, дори гордост и мечти — една от друга по-дръзки, една от друга по-примамливи — замайваха главата ми. Вече исках да нарисувам много различни картини, но не с молив, а с бои. И не обръщах внимание на това, че пътувахме много бързо. Данияр не даваше мира на конете. А и Джамиля не оставаше назад. Тя гледаше встрани, понякога се усмихваше на нещо, усмивката й бе трогателна и виновна. И аз се усмихвах: значи, тя вече не ни се сърди на нас с Данияр и ако го помоля, Данияр ще ни попее и днес…