Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

Но такива мисли ме пронизваха само за миг. Аз ги пъдех. За мен тогаз бе истинска радост да виждам детски полуотворените й чувствителни устни, да виждам очите й, замъглени от сълзи. Колко хубава, колко прекрасна бе тя, какво светло одухотворение и страст лъхаше от лицето й! Тогава само виждах всичко това, но не го разбирах. Пък и сега често си задавам въпроса: може би любовта е също вдъхновение, както вдъхновението на художника, на поета? Като гледах Джамиля, искаше ми се да избягам в степта и да викам с цяло гърло, да питам земята и небето какво да правя, как да надвия непонятната тревога и непонятната радост в себе си. И веднъж, струва ми се, намерих отговора!

Връщахме се както обикновено от гората. Вече се спускаше нощ, звезди на купчини се рояха по небето, степта потъваше в сън и само песента на Данияр нарушаваше тишината, ехтеше и гаснеше в меката тъмна далечина. Ние с Джамиля вървяхме след него.

Но какво бе станало този път с Данияр? В напева му имаше толкова нежна, проникновена мъка и самотност, че в гърлото ми напираха сълзи на съчувствие и състрадание към певеца.

Джамиля вървеше, навела глава. Беше се уловила здраво за ритлите на бричката. И когато песента започна отново да се въззема, Джамиля отметна глава, скочи в движение в бричката на Данияр и седна до него. Тя седеше вцепенена, скръстила ръце на гърдите. Вървях до тях, избързвайки малко напред, и ги гледах отстрани. Данияр пееше и сякаш не забелязваше до себе си Джамиля. Видях как ръцете й леко се отпуснаха, тя се сгуши до Данияр и лекичко склони глава на рамото му. Само за миг, като шибнат кон, гласът му трепна и зазвуча с нова сила. Той пееше за любовта.

Бях потресен. Степта сякаш разцъфна, полюшна се, изтласка тъмнината и аз видях в тази широка степ двама влюбени. А те дори не ме забелязваха, сякаш не бях край тях. Вървях и гледах как двамата, забравили всичко на света, се полюляваха в такт с песента. И не можех да ги позная. Това бе същият Данияр с разкопчаната, износена войнишка рубашка, но очите му като че горяха в тъмнината. Това бе моята Джамиля, облегнала се на рамото му, но толкова тиха и плаха, с проблясващи по клепките сълзи. Това бяха нови, необикновено щастливи хора. Нима това не бе щастие? Защото тази вдъхновена песен Данияр я посвещаваше всецяло на Джамиля, той пееше за нея, възпяваше я.

Пак ме овладя същото непонятно вълнение, което събуждаха винаги песните на Данияр. И изведнъж осъзнах какво искам. Искам да ги нарисувам и двамата.

Изплаших се от собствените си мисли. Но желанието ми бе по-силно от страха! Ще ги нарисувам точно така, щастливи. Да, такива, каквито са сега! Но ще съумея ли? Дъхът ми секваше от страх и от радост. Вървя унесен от сладостно опиянение. И аз бях щастлив, защото още не знаех колко трудности ще ми създаде в бъдеще това дръзко желание. Казвах си, че трябва да видя земята такава, каквато я вижда Данияр, че с багри ще разкажа песента на Данияр и у мен ще има също планини, степ, хора, треви, облаци, реки. Тогава дори си помислих: „Ах, отде ще взема бои? В училище няма да ми дадат: на тях самите им трябват!“ Като че цялата работа се състоеше в това.

Песента на Данияр неочаквано секна. Джамиля го прегърна буйно, но веднага пак го пусна, замря за миг, дръпна се настрана и скочи от бричката. Данияр нерешително опъна юздите, конете се спряха. Джамиля стоеше на пътя, обърната с гръб към Данияр, после рязко вдигна глава, погледна го полуизвърната и едва сдържайки сълзите си, промълви:

— Какво гледаш? — И като помълча, сурово додаде: — Не ме гледай, карай! — и тръгна към своята бричка. — А ти какво си се втренчил? — нахвърли се тя срещу мен. — Сядай, вземай юздите! Ех, цяла мъка е то с вас!

„Какво пък я прихвана изведнъж?“ — недоумявах аз, като подкарах конете. А нищо не ми струваше да се досетя: не й беше леко на нея, нали си има законен мъж, жив, някъде в саратовската болница. Но аз решително не исках да мисля за нищо. Сърдех се на нея и на себе си и може би щях да намразя Джамиля, ако знаех тогава, че Данияр няма вече да пее, че никога вече не ще чуя гласа му.

Смъртна умора овладя тялото ми, искаше ми се да се добера по-скоро до хармана и да се стоваря на сламата. В тъмнината се люлееха гърбовете на бягащите в тръс коне, бричката друсаше нетърпимо, юздите се изплъзваха от ръцете ми.

На хармана смъкнах как да е хамутите, хвърлих ги под бричката и щом се добрах до сламата, паднах. Този път Данияр сам откара конете да пасат.

Но на сутринта се събудих с радостно чувство. Ще нарисувам Джамиля и Данияр! Затворих очи и много ясно си ги представих такива, каквито ще ги нарисувам. Струваше ми се, че трябва само да взема четки и бои и да рисувам.