Чингиз Айтматов - Избрано в два тома. Том първи. Повести

А вечер, когато минавахме през клисурата, всеки път мислех, че се пренасям в някакъв друг свят. Полузатворил очи, аз слушах Данияр и пред мен се редяха чудно познати, свидни още от детинство картини: ту на висотата на жеравен полет се носеха над юртите блуждаещи пролетни облаци, нежни и прозрачно сини; ту по тътнещата земя на летните пасища препускаха с тропот и цвилене хергелета коне, а млади жребци с неостригани гриви и с чуден див огън в очите гордо и лудешки задминаваха майките си, ту като спокойна лава се разгръщаха по хълмовете стада овце; ту от някаква скала се устремяваше надолу водопад, ослепявайки очите с белотата на разбунена пяна; тук в степта отвъд реката меко захождаше в гъсталаците от коило слънцето и далече самотен пътник сякаш препускаше след него по огнения край на хоризонта — на две крачки само от слънцето — и също потъваше в храсталаците и здрача.

Широка е казахската степ отвъд реката. Тя е раздалечила на две страни планините ни и лежи сурова, безлюдна…

Но в онова паметно лято, когато избухна войната, в степта лумнаха огньове, замъглиха я с гореща прах хергелета строеви коне, във всички посоки препускаха куриери. Спомням си как от отвъдния бряг един препускащ казах викаше с гърлен глас на овчар:

— Киргизи, мятайте се на седлата: враг ни нападна! — и отлиташе нататък сред вихри прах и вълни от знойна мараня.

Степта вдигна всички на крак и с тържествено суров тътен потеглиха от планините и по долините първите ни конни полкове. Звънтяха хиляди стремена, хиляди джигити се вглеждаха в степта, пред тях на пръти се вееха червени знамена, а зад тях, зад прахта от копитата, се разбиваше в земята скръбно-величавият плач на жени и майки: „Дано ви помогне степта, дано ви помогне духът на нашия богатир Манас!“

По местата, дето народът отиваше на война, оставаха горчиви пътеки…

И целия този свят от земна красота и тревоги Данияр го разкриваше пред мен в песента си. Къде бе научил, от кого бе чувал всичко това? Разбирах, че тъй може да обича земята си само онзи, който дълги години е тъгувал по нея с цялото си сърце, който е изстрадал тази любов. Когато той пееше, аз виждах и него като малко момче, което се скита по степните друмища. Може би тогаз именно са се родили в душата му песните за родината? Или може би тогава, когато е крачил по огнените пътища на войната?

Слушайки Данияр, аз исках да коленича на земята и здраво, синовно да я прегърна просто затова, че човек може тъй много да я обича. Тогаз почувствувах за първи път как в мен се събуди нещо ново, което още не можех да назова, но то беше нещо непреодолимо, то бе някаква потребност да изразя себе си, да, да изразя — не просто сам да виждам и усещам света, а да донеса до съзнанието и на другите моето виждане, моите мисли и усещания, да разкажа на хората за красотата на нашата земя също тъй вдъхновено, както Данияр. Примирах от неволен страх и радост пред нещо неизвестно. Но тогаз още не осъзнавах, че трябва да взема в ръка четката.

От детинство обичах да рисувам. Прерисувах картинките от учебниците и децата казваха, че ставало „съвсем същото“. В училище учителите също ме хвалеха, когато донасях рисунки за нашия стенвестник. Но после започна войната, братята ми отидоха в армията, а пък аз зарязах училището и захванах да работя в колхоза като всички мои връстници. Забравих боите и четките и не мислех, че ще си спомня някога за тях. Но песните на Данияр разбудиха душата ми. Ходех като насън и гледах света с учудени очи, сякаш виждах всичко за първи път.

А как се измени изведнъж Джамиля! Като че никога не беше съществувала бойката, устата присмехулница. Светла пролетна тъга забулваше нейните загубили блясъка си очи. По пътя тя упорито мислеше за нещо. Неясна, мечтателна усмивка блуждаеше по устните й: Джамиля тихо се радваше на нещо хубаво, за което само тя знаеше. Случваше се, метне чувала на гръб и така се застои, обхваната от непонятна плахост, като че пред нея има буен поток и тя не знае да върви ли, или не. От Данияр странеше, не го гледаше в очите.

Веднъж на хармана Джамиля му каза измъчено, с едва сдържан яд:

— Да беше свалил гимнастьорката! Дай да я изпера.

И после, когато я изпра на реката, просна я да съхне, а сама седна до нея и дълго, старателно я оправяше с длани, разглеждаше на слънцето излинелите рамене, клатеше глава и отново захващаше да я оправя безшумно и тъжно.

Само веднъж през цялото това време Джамиля се смя високо и заразително и очите й сияеха както преди. На хармана мимоходом се отби шумна група от млади жени, девойки и джигити — бивши фронтоваци. Ходили бяха да събират люцерна.