Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Знам какво замисляш — каза веднъж.

— О?

— Мислиш да отидеш в Израел.

— Това винаги е било част от плановете ни.

— Не, ти смяташ да отидеш сам, да се върнеш в армията.

— Шансът да ме вземат е минимален.

— Ами, ще те вземат, и още как. Ти искаш да направиш така, че да те убият.

— Честно казано, на света има хиляди места, където е много по-лесно да те убият. Не е необходимо да ходя до Израел. Всъщност мога да си остана и тук. Опитай да се повозиш в метрото. Ще имаш същия резултат.

— Да, но ти искаш да загинеш като герой. Мисля, че вече прояви героизма си през шестдесет и седма година.

— Героизъм ли?

— Знаеш какво искам да кажа.

— Ти не разбираш.

— Разбирам, естествено.

— Не, не разбираш. Никога не си го разбирала. И никога няма да го разбереш.

— Защото съм shiksa ли?

— Това няма нищо общо.

— Защото съм жена ли? Защото съм курва? Хайде. Кажи си го!

— Изобщо нямам представа за какво говориш, по дяволите.

— Ти мразиш жените. Значи, не си по стока от Ибрахим!

— Трябваше ли да споменаваш това име?

— Всички сте еднакви.

— Между мен и него има цяла вселена разлика.

— Не и по въпроса за жените.

Започнахме да вкусваме от отровата на огорчението всеки ден. Непрекъснато избухваха грозни кавги и тя взе да линее. Отслабна. Получаваше пристъпи на мигрена. Ръцете й трепереха. Имаше тикове около очите и над устната.

Мислех, че хората не умират от липса на обич. Само кучетата. Опитах се да симулирам, но тя не беше глупава. Умееше да различава съжалението от любовта.

И все пак проявяваше смелост. Беше решила. Беше решила , че всичко ще бъде както преди, когато съвместният ни живот бе чист, изпълнен с наслада и чувства. Ето това! Нищо друго. Нищо по-малко.

Може и да не я обичах вече, но започнах адски да я уважавам. И едно нещо наистина ме трогна: когато си купих билет за Израел, тя го скъса.

— Оставаш тук — каза ми и ме бутна на един стол. — Тук!

Би трябвало да съм бесен, но не бях. Всъщност ми хареса.

Един ден настоя да си направим среща. Успях да купя билети за ложата на Стадиона на ветераните и там, на ярката светлина, се обърнах да й кажа нещо банално, но останах със зинала уста. Красотата и беше повехнала . Това ме смая — колко безлична беше! Най-забележителното у нея — в този неприятен момент — бе мъхът над горната й устна. Имаше го и преди, но при естествено русата й коса винаги е бил толкова малко… Дори и сега не беше повече от нормалното, обаче изглеждаше отвратително.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо.

Седяхме на най-хубавите места до парапета. Една след друга погрешно отправени топки профучаваха над главите ни и тя каза, че винаги й се е искало да улови някоя. И ето че играчът от противниковия отбор Андре Доусън се отзова на желанието й, само дето топката не беше погрешно отправена.

Топката прелетя над предната линия и изсвистя към нас, ниско, готова да рикошира в ръкавицата на филаделфийския играч. Джоан протегна ръка и я грабна. Изключително улавяне… ако бе реализирано на терена. В резултат на бегача присъдиха втора база вместо да го изхвърлят. Реферът отсъди зрителска намеса.

Тълпата — около тридесет и шест хиляди — обезумя. Джоан засия в усмивка и вдигна високо топката като трофей. Тя мислеше, че я поздравяват.

— Джоан, те те освиркват — казах й.

Повярва, когато опаковки от хотдог и бирени кутии се посипаха като дъжд и разгневените лица се обърнаха към нас. Възмутените викове ставаха все по-силни и по-силни. Тълпата се разяри. Тропаха по седалките. Мъже по фланелки вдигаха юмруци по посока на Джоан и ревяха: „Курва! Кучка!“. Все едно целият свят гърмеше.

Охранителите на стадиона се втурнаха към нас. При вида им тълпата направо се взриви.

— Изчезвайте — нареди един от тях.

— Какво? — попита Джоан.

Той я сграбчи за ръката.

— Пусни жена ми — намесих се.

— И вие, господине. Изчезвайте и двамата. Много поздрави от управата.

— Добре, но я пусни!

— Просто ме последвайте — каза охранителят. — Тръгвайте!

— Не!

— Да!

Станахме и тълпата нададе радостни викове.

— Но хората го правят на всеки мач — каза Джоан, докато охраната ни съпровождаше към изхода.

— Топката летеше в правилна посока — поясних.

— Откъде знаеш, че е летяла в правилна посока?

— Да вървим — обади се оня от охраната. — Загубеняци.

— Добре — повторих аз. — Само не пипайте жена ми.

— Загубеняци — повтори той.

Тълпата продължаваше да вика одобрително, докато наближавахме изхода. Дълъг път беше.