Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Не знаех, че топката лети в правилна посока — каза Джоан.

— Нека само се измъкнем оттук живи — отвърнах.

— Това ли е великата стара игра на бейзбол? — попита тя.

В колата, на път за вкъщи, беше съвсем зашеметена.

— Не сме загубеняци — обади се тя.

— Точно така.

— Те са загубеняци…

— Точно така.

„Изумително — мислех си аз, — как се променят хората.“ Щом изчезне магията — край. Сякаш ти е била предопределена прекалено голяма милост (поне доскоро Джоан не бе познавала и миг без небесната благословия), но предадеш ли се, нищо не остава!

Тази дама, която за всички винаги е била Мис Привлекателност, току-що бе освиркана от тридесет и шест хиляди души.

Но тя не се предаваше.

— Техният отбор е на шесто място, нали?

— Точно така.

— Загубили са само осем пъти.

— Девет, ако броим и днес.

— Не загубиха заради нас.

— Може би не.

— Ние сме от печелившите, нали Джош?

— Така мисля.

Харесваше ми фактът, че тя се отбранява и не се предава. Това беше предишната Джоан. Но настоятелността в гласа й, граничеща с паника, говореше друго. Държеше се напълно самодоволно, което обикновено означаваше, че е изцяло беззащитна.

— Никога не сме губили осем пъти поред — продължи тя.

— Девет.

— Ние сме от печелившите.

Бейзболната случка стана тема на разговор в продължение на седмици. Джоан говореше за нея с чувство на задоволство. Толкова се гордеела със себе си. Трябвало да я запишат в отбора. Можела да играе по-добре от участниците. „Нали видя как улових онази топка?”, питаше тя.

Отговарях: „Да. Всички видяха“.

„С голи ръце. А на тях са им нужни ръкавици“, добавяше тя. И самодоволно продължаваше: „Правилно била насочена, как ли пък не! Топката не беше насочена правилно. Тези рефери са загубеняци. Онези филаделфийци са загубеняци. Всички са загубеняци. Целият гаден смърдящ свят. Голяма работа! Какво им пука на хората за някаква си скапана, смърдяща бейзболна игра впрочем? Това не е реалният живот. Защо на хората изобщо им пука? Едно и също е. Всичко е едно и също. Накрая всички ще умрем.“

Друг път се възмущаваше: „По начина, по който се държаха, човек ще си помисли, че действително е сторил нещо лошо“.

„А къде остана перспективността?“, питаше в заключение.

Същевременно се осланяше на онова, което четеше тайно в книги със заглавия като „Как да спечелим отново любовта”. Бяха пълни с разумни съвети.

По-рано се шегувахме за всички онези безсмислени книги, които излизаха. Само кажи нещо, и ето ти книга по въпроса. Биографията на Хулио Иглесиас заемаше първото място в нашия списък от ненужна литература, докато не видях едно заглавие на витрина на Самсон Стрийт— „История на устните звуци“.

Книгата, която тя четеше в банята обаче, беше съвсем друго нещо — „Как да сложим край, когато всичко е свършено“.

— Книга за самоубийство, а? — предизвиках я.

— Мога да чета, каквото си искам. Живеем в свободна страна.

Накъсах книгата, страница по страница.

— Мислех, че времето, когато са изгаряли книгите на клада, е отминало — рече тя.

— Това не е книга.

— Нямаше да предприемам нищо.

— Тогава защо я четеш?

— Обичам да чета.

— Това четиво ли е?

— Ако исках да направя нещо, просто щях да го направя, и толкова.

— Защо изобщо си мислиш за такива неща? Мислех, че си доволна от себе си.

— Доволна съм. — После добави: — Видя ли как онези хора ме освиркаха? Мен!

— Това свърши.

— И аз искам да им отвърна със същото.

— Престани, Джоан. Мислех, че сме от печелившите.

— И аз мислех така.

— Е, и?

— Всички губим, Джош. Не го ли знаеш? Никой не печели.

Капката, от която чашата преля, беше онова петънце, цъфнало на лицето й край лявата ноздра — съвсем дребно, нищо работа.

Убеждавах я, че почти не се вижда, тази пъпчица.

— Не казвай „пъпка“ — каза тя. — Мразя тази дума.

Нищо чудно. Никога не бе имала пъпки, дори през пубертета. Не бе свикнала с този недостатък. Това според нея беше зла прокоба.

— Нямам представа защо ми излиза точно сега — оплака се тя.

— Пъпката не „излиза“.

— Не казвай „пъпка“!

Непрекъснато се занимаваше с тази пъпка.

— Знам, че я зяпаш — обвиняваше ме Джоан.

Мислеше, че целият свят я зяпа. Пък и пъпката растеше от ден на ден. „Скоро, мислех си, ще бъде готова за изцеждане.“

— Отвратително — повтаряше тя.

Веднъж обмисляхме да излезем на вечеря и тя предложи:

— Да отидем в „Антонио“.