Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Отначало участвах неохотно в този план. В ума ми бяха заседнали всеизвестните истини: счупеното не може да се залепи; миналото не може да се върне; угасналата любов не може да пламне отново. Постепенно обаче ентусиазмът на Джоан ме зарази. Кой, по дяволите, определяше тези истини? Защо да важат и за нас? В тях не фигурираше Емпайър Стейт Билдинг. Нека другите си живеят със своите истини, а ние ще си живеем живота, както намерим за добре.

Решихме да поддържаме минимален контакт помежду си, за да не развалим работата в Ню Йорк.

Не трябваше да си разменяме лоши думи, никакъв сарказъм, никакви оплаквания, дори и от времето.

— Не ядеш — отбелязах веднъж.

— Трябва да бъда съвършена, когато стане време за Ню Йорк.

Съобщаваше с гордост колко килограма е свалила.

— Ще вляза във форма като за стриптийз — сияеше в усмивка тя.

Да, спомних си стриптийза от първия ден. Фигурата й си беше все така великолепна и това ми навя забравени усещания. Дори изпитах известна похот, както в миналото. Започнах да очаквам с нетърпение Ню Йорк.

Припомних си любовните експерименти, които бяхме правили — този пръв ден в леглото и извън него — и как тя бе попитала, срамежливо, но с желание: „Хареса ли ти?“. Започнах да сънувам еротични сънища с нея. Представях си какви още неща бихме могли да правим и как тя пита: „Хареса ли ти?“.

Фантазиите на Джоан — поне тези, за които признаваше — бяха свързани с началната сцена в залата за конференции в Емпайър Стейт Билдинг. Как седим край масата заедно с другите и флиртуваме с погледи. Как, прочела мислите ми, си придърпва полата, за да покрие коленете си. Как се озоваваме на едно и също място по време на почивката. Как повежда разговора, като казва: „Зная за какво мислите“, и как после се забавляваме, като се подиграваме на общинарите.

Това (а може би и сексът, както тя свенливо призна) бяха нейните фантазии. Предупреди ме, че всичко трябва да бъде точно, макар и без репетиция. Трябвало да е спонтанно.

И забавно, и романтично, и непринудено и най-важното да е същото .

Мислех да я предупредя, че може да се окаже много трудно да направим всичко по същия начин, но раз мислих. Нали вече бях решил да пратя по дяволите разните му там истини? Може пък, да му се не види, всичко да стане по същия начин.

В края на краищата познавах в Нетания един, чиято къща бе поразявана от гръм два пъти. А пък веднъж спечелих на конни състезания, като залагах на едни и съши числа — девет — две.

Отново играехме хазарт. Съществуваше обаче огромен риск. Ако не успеехме в Ню Йорк, ако не се получеше нищо, това щеше да е последната загуба, а може би и не единствената. В нейната бликаща енергия, суетенето, старанието и безумно веселото настроение имаше нещо величаво — като в раждането на нов ден.

И двамата знаехме какъв риск поемаме, но не говорехме за това, защото си бяхме обещали, че няма да си разменяме лоши думи.

Както преценявах възможностите, аз също можеше да се окажа фактор в щастливата поредица. Късметът — когато получаваш само аса и валета — можеше и да ми се усмихне, особено на играч като мен, на когото му върви игра след игра. Изкарахме една много добра поредица от игри, после една много лоша и сега може би бе време отново за добра.

Нравеше ми се да си мисля така през тези две седмици преди отиването в Ню Йорк. И все пак оставаше да направим още нещо. Знаех, че към него трябва да се подходи с хирургическа точност.

— Отивам до Атлантик Сити — казах. — Да изтегля парите. Имаш ли някакви възражения?

— Не — отвърна тя и това беше цялото обсъждане на въпроса. И двамата разбрахме, че никога вече не трябва да споменаваме за парите.

Станах рано сутринта. Джоан все още спеше, когато се качих в колата и потеглих. Когато излязох на магистралата за Атлантик Сити, взе да ми се повдига и гади. Не се почувствах по-добре и когато спрях пред казиното. Паркираха ми бричката. Вътре тълпите прииждаха на вълни от четирите посоки.

Отидох право на касата.

— Дошъл съм да получа един чек — заявих.

Дадох името си и документите си за самоличност.

Служителката се казваше Дорис Уитингам — приятна лелка. Тя пусна информацията в компютъра и отиде някъде. Зачаках. Не ми беше минавало през ума, че нещо може да не е в ред.

Докато чаках, в главата ми премина един кошмар от миналото…

Пребродили планини и океани, ето ни сега тук. Не знам къде се намираме, но над главите ни в чакалнята виси огромно американско знаме. Сестра ми седи тихо и кротко и държи кукла с лицето на Шърли Темпъл. Мама и татко изглеждат изтощени, дори и след като сме прекарали няколко години в Монреал. Мъже и жени — американци! — крачат напред-назад, добре облечени, непринудени, високи.