Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Здрасти — отвърна тя.

— Цял ден ли беше тук?

— А къде да бъда? — попита.

— В Ню Йорк, евентуално.

— О!

— Аз бях там.

— Браво.

— Нещо лошо ли направих, Джоан?

— Въобще не. Ти си едно много добро момче.

— Защо, тогава, не дойде в Ню Йорк?

— Аз ли?

— Джоан, хайде сега!

— Какво хайде?

— Защо не беше там?

— Защото бях тук.

— Виждам. Но не разбирам.

— О, Джош, какъв е смисълът? Няма никакъв смисъл.

— Толкова се вълнуваше…

— Така ли?

— Не се ли вълнуваше?

— Предполагам, че да.

— Какво се случи?

— Станах тази сутрин. Това се случи.

— Стана…?

— Да — отвърна тя. — Ужасен начин да започнеш деня.

— Да ми беше казала, че няма да дойдеш. — Опитвах се да запазя спокойствие.

— Не знаех, че няма да дойда.

— Какво промени решението ти?

— Това!

— Кое?

— Ето това!

Не издържах и креснах:

— Кое това?

— Пъпката! Пъпката! Пъпката!

Изведнъж ядът ми мина. Седнах на леглото. Тя извърна лице.

— Не виждам никаква пъпка, Джоан. Няма никаква пъпка.

— Ами, значи си сляп. Голяма е като Еверест. Грозна е. Всичко е грозно.

— Всичко ли?

— Когато си грозен, всичко ти изглежда грозно.

— Ти не си грозна, Джоан.

— Много си любезен. Никога няма да изляза от тази къща.

— Ами ако избухне пожар?

— Опитах се да я прикрия. — Тя се разплака. — Но нищо не излезе. Нищо не излезе, Джош.

И хукна към банята. Седя прекалено дълго там. Повиках я, но не ми отговори. Почуках на вратата. После я отворих с ритник. Тя седеше, превита на две, на тоалетната чиния. Стискаше тубички с фон дьо тен. Цялото й лице беше омазано в жълто и оранжево, особено покрай носа.

Седнах на ръба на ваната срещу нея и измъкнах тубичките от леденостудените й ръце. Разтрих ги, а тя се тресеше от ридания. Придърпа ме надолу и аз коленичих, като зарових глава в скута й, а тя галеше косата ми като обезумяла.

— Какво си причинихме? — повтаряше Джоан. — Какво си причинихме?

Опитах се да я успокоя, но и по моите бузи се стичаха горещи сълзи.

И така, там, в Хайфа, от време на време мислех за нея. Бях се записал като доброволец в Израелския флот веднага след като документите за развод сложиха край на отношенията ни. Само че не беше като във Френския чуждестранен легион, където можеш да забравиш всичко. А може пък и да беше…

Обикалях из Средиземно море на борда на „Сатил“ — бойните кораби, които Америка беше използвала във Виетнам — и влизах в сражения със „Зодиак“ — надуваеми гумени лодки. На иврит няма дума за флот, затова го наричат Морска армия, и аз обикалях из Средиземно море с тази армия, състояща се от осемнадесетгодишни момчета, ако не броим офицерите, които бяха на различна възраст. Отново бях в униформа и казвах на баща ми: „Виж ме“.

И все пак беше странно, защото за израелците армията е задължение, а не място, където можеш да намериш себе си и да се самоизолираш. По-скоро прилича на домакинска шетня, прозаична работа, която ограбва от младежите трите най-хубави години от живота. Славата — тя е за американците.

Но що се отнася до тази конкретна американка — не мислех вече за нея. Всичко свърши. В началото, да, не ми излизаше от главата. Легнал в каютата си, толкова близо до морето, че чувах вълните, аз мислено й пишех. Толкова много имах да й разказвам. Когато пристигаше пощата, аз си въобразявах, че получавам писма от нея, макар че не й бях казал къде съм. Но това беше в началото. Вече не.

Както и да е, минаха петнадесет месеца откакто решихме, че всичко е свършено. И нищо чудно. Джоан бе започнала да чезне. Самата искра на живота напускаше душата й. Тя изпадаше в ужасни пристъпи на депресия, които се проявяваха в мигрена и безсъние нощем, а денем се разхождаше коравосърдечна и студена, и дори веднъж подскочи, когато се опитах да я докосна. Думите не я утешаваха и тя не вярваше на нищо, което чуваше или четеше. Тя — Джоан! — стана цинична, дори отмъстителна. Повръщаше й се от думите „Обичам те“. Романтичните двойки я изпълваха с презрение. И тъй като повечето от книгите и филмите разказваха за влюбени, тя нямаше какво да чете и да гледа.

Все още проявяваше дарбата да се изразява абсолютно точно, само че вече в отрицателен смисъл. Казваше: „Никога няма да има друг. Особено ти“.

Стана съвършено различна. Живееше като в сън. Не пускаше музика или телевизора, дори покри огледалата и домът ни потъна в траур. Не излизаше от къщи, седеше с часове в банята. Опита се да си пререже вените. Веднъж. И тогава решихме…