Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Що се отнася до мен, аз изгубих всякакви чувства към нея. Само киснех у дома. Нищо от нея вече не беше мое. Дори да беше останала същата… но как би могла да остане същата?

Не, беше безсмислено и ужасно. Макар че се опитах — понякога дори я закачах и се шегувах както по-рано, само и само да разбудя за миг предишната Джоан, само за да я зърна поне за малко. Но напразно. Нищо не бе останало. Всичко беше изчезнало.

И затова живеех тук, в Северен Израел, в Хайфа — красив и спокоен град, с изглед към планината Кармел, със златистия купол на Бахайската градина, който блестеше на слънцето, дори с гледка към пещерата на пророк Илия, близо до която се съревновавал с четиристотин и петдесет лъжепророци на семитския бог Ваал. Живеех тук в една военна база.

От едната страна на базата се намираше Средиземно море, а от другата — улица „Алия“. По програма една седмица обикалях с кораба и една седмица почивах, като през свободното си време можех да разглеждам толкова много неща и да посетя толкова много стари приятели. Но не правех нищо, само стоях пред базата и гледах как играят децата в съседния училищен двор.

Този училищен двор олицетворяваше Израел. Възрастните хора, преминали през Аушвиц, също гледаха тези деца — толкова буйни и безгрижни, а в гласчетата им сякаш звучеше песен, посветена на мъчениците.

Искаше ми се и тя да е тук, за да стане свидетел на тази невероятна гледка. Първо бих я завел в мемориала „Яд Вашем“, за да чуе имената на еврейските деца, изгорени в пещите на нацистите, а после щях да я доведа тук, край този училищен двор. И тогава щеше да разбере всичко, което не бях успял да й обясня.

Спомних си как ми каза, че дори и да се скараме сериозно, дори и да се разделим, при всички случаи да й съобщя къде съм. И тя щяла да дойде да ме намери. Но кой тогава е очаквал нещо подобно?

Търсех я сред хората, които гледаха децата в училищния двор, взирах се в лицата им. Лесно щях да я забележа, защото в Израел няма русокоси жени.

Но това беше в началото, а сега вече не мислех за нея.

Една нощ излязохме в морето с осемнадесет „Зодиака“ и там, на брега на Ливан, тихо им изпуснахме въздуха и ги заровихме; после отидохме да отмъстим за осемте студенти по медицина от Йерусалим, завлечени в храстите и заклани един по един от арабски бойци.

При престрелката отново си получих куршума — в същото коляно. Държах се, докато всичко свърши, и дори помагах при изравянето и надуването на лодките, но после, във водите на Средиземно море, разбрах какво е болка.

Откараха ме в болницата „Рамбам“ и лекарят ми каза, че коляното ще ми създава главоболия. Останах повече отколкото би трябвало, защото той се съмняваше дали ми е останала воля за живот. „Дошъл си тук да умреш ли?“ — гълчеше ме доктор Аври бен Тов. — „Дошъл си, за да живееш!“

Имаше нещо странно у тези израелци. Ненавиждаха героите, дори мъчениците. Издигаха им паметници, пееха песни за тях, дори им съчиняваха легенди, но същевременно ги ненавиждаха — вероятно защото тяхното наследство и култура бяха завещани на живота, а не на смъртта, и вероятно защото имаха достатъчно герои, достатъчно мъченици и беше време за нещо друго.

В базата имаше хора, които бяха побеждавали много египтяни в Синай и сирийци в Голан, но те се разхождаха непризнати, като дори не им отдаваха чест, макар че всъщност тук никой никому не отдаваше чест и нямаше удряне на токове.

След пет седмици излязох от болницата и се върнах в базата. Накуцвах и ми дадоха отпуск по болест. Лежах си в леглото или седях на скалите, а морето се вълнуваше под краката ми и слънцето нежно галеше кожата ми.

След време с помощта на бастун можех да изминавам по-дълги разстояния и ходех до края на базата, а после и до улица „Алия“, за да стоя пред училищния двор и да гледам как играят децата.

Русокосата жена отзад… тя би могла да мине за Джоан. Не бях се сещал за нея, откак ме раниха. Изобщо. Пък и много блондинки приличаха на Джоан в гръб, но не и когато се обърнеха.

Малко след раздялата се бях опитал да пресъздам, дори да създам една Джоан, моя собствена Джоан. Хайде да си направим Джоан. Някои от блондинките, които разпалваха въображението ми, бяха почти като Джоан и си мислех, че биха могли да са Джоан… но доста трябваше да се напъна.

Сега обаче обстоятелствата бяха изключително благоприятни. Тук, в Израел. Русокоса.

Един комарджия би се обзаложил, че това е Джоан.

Такава рядкост — руса жена тук — че понечих да се приближа, но се отказах. Не още. Нека да трае по-дълго — вероятността. Докато беше с гръб към мен, можех да се надявам. Нямаше нужда да избързвам и да разбивам надеждите си. Положението беше деликатно. Представях си как се обръща и най-сетне… най-сетне Джоан! Онази усмивка…