Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Не искам да се случи нещо.

— Страхуваш се, че нещо може да се случи?

— Не знам. Не знам…

— Страхуваш се, че нещо може да се случи преди Ню Йорк?

— Може би.

— Суеверна? Моята Джоан?

— Не е суеверие. Може би… може би е предчувствие.

— Суеверие е.

— Мислиш ли, че всичко ще е наред?

— Разбира се. Отиваме в Ню Йорк, нали?

— Не достатъчно скоро.

— Дъра-бъра! — казах аз и измъкнах стария си бастун.

— О, Боже! Забравих! — възкликна Джоан. — Как можах да забравя? Бастунът! Разбира се! Бастунът!

Не си казахме нито дума в деня преди заминаването за Ню Йорк. Така го бяхме запланували, поне тя. Трябваше да се държим като непознати. Всичко трябваше да се стаи в очакване на утрешната експлозия.

Срещата беше определена за единадесет часа. Щяхме да сме само двамата, естествено, тъй като нямахме намерение да наемаме състава от общинари за фон. Нямах представа как тя ще отиде до Ню Йорк — това също беше запланувано, нали бяхме непознати.

Предположих обаче, че ще вземе автобуса от Муърстаун, и затова реших да се кача на влака.

Когато станах в шест, тя вече беше на долния етаж. Взех си душ, облякох се бързо и излетях навън. Хванах автобуса до Холмсбърг, после взех влака до гарата на Тридесета улица; там се качих на метрото и за по-малко от два часа пристигнах в Емпайър Стейт Билдинг — за мен символа на Америка.

Отключих вратата със секретния ключ, който ми бяха изпратили, и видях, че всичко е както преди — голямата маса, столовете с дебела кожена тапицерия. Споменът за нея, седнала там първия път — така руса, така красива — проблесна в паметта ми. Изведнъж я пожелах отново. Не бях пламенен поддръжник на този план, но сега го исках, защото всеки момент тя щеше да влезе и всичко щеше да е както преди.

Само дето ролите бяха разменени. Тя трябваше да пристигне първа тук. А пък се появих аз .

Но единадесет едва минаваше — не можеше да се каже, че закъснява.

Излязох от стаята и закрачих по коридора, като оглеждах асансьорите. Точно както Земята се състои предимно от океани, така и животът се състои предимно от очакване. Само два-три пъти в живота става това, което искаме. Останалото е очакване.

После се върнах в стаята и започнах да се ослушвам за стъпки.

Колко странно се чувстваш, докато чакаш. Редуват се най-различни емоции.

Чудех се дали помни етажа, стаята? Помни ли сградата ? Дали не е в месечния си период? Вдигнах слушалката на телефона и се обадих у дома, но никой не отговори.

Радост. Тръгнала е. На път е. Всеки момент ще пристигне. Сигурно автобусът се е забавил в улично задръстване.

Не ремонтираха ли пътя край бариерата за събиране на такси?

Сигурно автобусът е закъснял и тя е в такси на път за насам или пък точно сега плаща на шофьора.

Погледнах си часовника — единадесет и двадесет и пет.

Сигурно таксито е попаднало в улично задръстване. Ню Йорк .

„Боже мой! — Помислих си. — Ню Йорк! Тя може да е къде ли не. Как започваш да търсиш някого в Ню Йорк? Изобщо не се опитваш. Седиш си. Ей така. Ей така. Отпусни се. Ще дойде. Трябва да дойде. Няма къде другаде да отиде.“

Само че стаята взе да ми изглежда много пуста. Започнах да се тревожа.

Ненапразно казват, че мъж без жена е наполовина мъж. Всички ние сме Адам и Ева. Хермафродити. При раждането се разделяме на две — на мъже и жени, и после тръгваме да търсим половинката си. Понякога — но много рядко — имаме късмет да я намерим. Трагедията е да я намерим, но да не я познаем, и това наричаме копнеж.

„Дали не е излязла и не е направила някоя глупост със себе си — помислих си. — Не, не и сега, след като вече сме толкова близко. Не и сега, когато всичко е организирано за идеалното завръщане. Замислихме го като начало, а не като край.”

Спомних си какво бе казала онзи ден, когато ходих за парите. Беше се притеснявала, че нещо може да се случи. Това изобщо не й бе присъщо. А сега, след Атлантик Сити, тя бе започнала да се страхува. Привиждаха й се знаци и предзнаменования. Най-неочаквано взе да вярва в ръката на възмездието — онази, която вечно виси над главата ти и се присмива на мечтите ти.

Сега вече чух стъпки, но прекалено много. Цяла армия общинари нахлу в стаята.

— По програма трябва да сме тук по обяд — каза ми един от тях.

— Точно навреме сте — измърморих аз, тъй като вече беше обяд.

Джоан беше в леглото, а завесите бяха дръпнати.

— Здрасти — рекох.

Очите й бяха втренчени някъде над главата ми.