Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Аз също. Толкова съм щастлива!..

Замълчахме.

— Джоан, не знам какво ще правим отсега нататък — казах след малко.

— Какво ще кажеш за самоубийство?

— Ето, това е дума, която никога не трябва да употребяваш.

— Значи, не знаеш какво ще правим по-нататък! — възкликна тя.

— И какво ще правим?

— Каквото правят всички.

— Какво е то?

— Не знам. Просто продължават. Хората просто продължават нататък.

— Как? Искам да знам как!

— Ти си луд.

— Кажи как, Джоан?

— Няма друг изход, Джош. Просто трябва да продължиш.

— Разбирам.

— Разбираш ли? — попита тя.

— Не, всъщност пак не разбирам.

— Просто да се преструваме, че нищо не е станало.

— Да се преструваме?

— Хората се преструват. Така оцеляват.

— И за кое по-точно да се преструваме?

— Че нищо не се е случило. Както оцелелите след гоненията на нацистите евреи.

— Това не са гонения на евреи, Джоан. Не го удостоявай с такава чест.

— Добре де, беше като малко гонение. Лично наше.

— Не можеш да живееш с лъжа — отбелязах.

— Защо не?

— Не знам. Така казват.

— Понякога лъжата е благородна. Понякога лъжата е по-добра от истината, ако се казва от състрадание. Точно сега, Джош, нямаме нужда от истина между нас. Можем да се възползваме от състраданието. А сега аз твоята shiksa ли съм, или какво?

„Скапаняк, кажи й, че е.“

— Питаш прекалено рано — отвърнах.

— Ти си schmuck — каза тя.

През следващите дни непрекъснато ме разпитваше за филма и аз я увещавах, че съм блъфирал, че няма запис, но тя не ми вярваше. Толкова съжалявах, че й го казах заради непреодолимото желание да си разчистя сметките. Когато яростта ми се поуталожи, реших, че всъщност съм си разчистил сметките и че освен това отмъщението, което търсех, няма нито лице, нито форма, нито име.

Но настроението ми беше отвратително и мразех живота. Опитах се да слушам музика, но нищо не излезе — дори Бетовен ме разпалваше срещу германците. Опитах се да чета и попаднах на следното от сина на Давид: „Аз, Соломон, бях цар на Израил в Йерусалим. Използвах ума си, за да търся и проникна с мъдрост във всичко, дето става под небето — трудна задача, която Господ предостави на синовете на човека. Видях всички дела под слънцето и станах свидетел на всичко безполезно и на душевни терзания. Изкривеното не може да се изправи и онова, което не е налице, не може да се преброи“.

Казах си: „Ето, придобих голяма мъдрост, по-голяма от тази на моите деди в Йерусалим, и умът ми много се обогати с мъдрост и опит. Използвах ума си, за да опозная мъдростта, лудостта и глупостта. Осъзнах, че те също са душевни терзания. Защото с голямата мъдрост идва голямото страдание и онзи, който увеличава познанията си, увеличава болката“.

Джоан ме обвини, че се самосъжалявам, и аз се съгласих, като казах, че това е хубаво нещо. Това е осъзнаване на пълната истина — ти срещу целия свят. „Но — добавих — аз съжалявам всички хора.”

— Включително и мен? — попита тя.

— Разбира се.

— А това означава ли, че ми прощаваш?

— С течение на времето.

— А аз ти прощавам, Джош. Не изпитвам лоши чувства.

В това се състоеше разликата помежду ни. Аз съжалявах всички. Тя прощаваше на всички.

Нещо ми нашепваше, че ако продължавам да бъда груб, тя също ще стане груба — а когато жените станат груби, свършено е.

Джоан трябваше да се върне на работа. Вместо това седеше вкъщи. Смени тапетите. Готвеше ястия, които й отнемаха по три часа. Не разговаряхме много. Тя продължаваше да ме гледа изпитателно.

По радиото пуснаха „Неделя с Франк” — песен за онова, което е умряло, онова мъничко нещо, наречено любов— и тя скочи да го изключи. Зае се отново да чисти къщата и аз се сетих за телевизионната компания, в която работех по-рано и която стоеше все на последно място в класациите; и как непрекъснато променяха интериора в помещението за новините.

Бях изненадан. Искам да кажа, че никога не е била Мисис Домакиня, а сега всичкото това готвене, печене, чистене, пазаруване… Тя — дамата, която желаеше да опита от всичко само по веднъж — сега казваше, че в живота има граници, кръг, отвъд който е опасно да пристъпиш. А нейният кръг непрестанно се стесняваше.

Отхвърли поканата за ежегодната Бурна Нощ на Момичетата. Всяка година по това време те прекарваха по една нощ и един ден в „Пиер”, което означаваше, че приятелките й от Мейн Лайн — Дъфи, Бъфи, Бутси и Кътси, са там, за да се измъкнат от съпрузите и децата си, да се отпуснат на свобода, да се напият и развеселят и да опитат Нещо Ново.