Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Помислих го, когато Ибрахим скочи да ме ритне. Претърколих се назад и се изправих до стената. Вдигнах крак и го ритнах силно в слабините. Заболя го, падна по гръб, но бързо се съвзе и зае нападателна позиция.

Не исках да атакувам. Предпочитах да се възползвам от грешките му. Той започна отново да размахва юмруци от разстояние, сякаш се боксираше с въображаем противник. Беше комично.

— Ела — предизвикваше ме той. — Ела.

„Никога не се присмивай на силен мъж“, помислих си.

— Ела — продължаваше той. — Дай ми да разбера.

Стрелнах се към него с отсечен страничен ритник, който той блокира. Врътнах се и вдигнах крак назад, и като се престорих, че посягам по-ниско, стигнах с петата си до брадичката му. Той предприе серия боксови комбинации — два прави леви и къс удар със сгънат лакът, последван от два прави десни и отново шест къси удара със сгънат лакът. Броих ги. Нито един не попадна в целта, но бяха добре замислени.

Чудесна форма. Чудесен стил. На седмия удар се развихрих, вдигнах високо двете си ръце — с лявата блокирах късия удар отдясно, а с дясната го праснах с все сила по носа. Добре. Точно като по учебник. Той обаче също владееше учебния материал. Инерцията ме отнесе прекалено далеч и той ме цапардоса отзад по главата с хоризонтален лакътен удар. Сега вече боят стана сериозен. Да оставим джудото и каратето — той знаеше Крав Мага.

Забеляза, че от носа му тече кръв, и започна да атакува озверено. Отстъпих встрани като бикоборец. Той атакува отново със серия безразборни камшични удари. Блокирах ги, като използвах защита на триста и шестдесет градуса — всички освен един. От последния удар се превих на две. Той ме прасна в брадата отдолу и аз полетях през стаята.

Заподскачах близо до стената, така че той да е в центъра и да го виждам — само дето го нямаше там. Нямаше го, гадния педераст. Беше изчезнал. Чудех се какво става с мен. Може би последица от миналото?

Чувствах се сравнително добре. След такъв удар виенето на свят беше нещо естествено, както и гаденето, и замъгляването на погледа. После обаче усетих ритници и удари по главата, слабините и гръдния кош, а последният ми изкара въздуха и аз се сгромолясах на пода.

Дойдох на себе си вероятно от усещането, че ей сега ще ме убие. Той продължи да ме рита, докато лежах.

Очевидно състраданието не фигурираше сред недостатъците му. „Той е сирийски бедуин. Не забравяй“, помислих си.

Изправих се с мъка и успях да го ударя с глава в корема. Той изви врата ми и това май щеше да ми бъде краят. Яките му ръце стискаха ли, стискаха, докато почувствах как очите ми потъват в мозъка. По дяволите, отбраната срещу ключ на главата никога не ми се беше удавала и всъщност заради това не успях да получа черен пояс. Опитах се да си я припомня.

Специфичният ход срещу ключ на главата — как, по дяволите, беше, да му се не види? Аври ми беше показвал тази хватка стотици пъти. Беше настоявал: „Трябва да я научиш!“. Това дори не бе хватка за кафяв или за черен пояс; изучаваше се още в началото, за бял пояс. Вероятно там беше проблемът — че я бях учил отдавна. Никога не я бях възприемал сериозно, защото се използва в уличните боеве; не я смятах за смъртоносна.

Оставих мозъка си да превърта лентата назад и стигнах до Парде Чана, като си представих, че не Ибрахим, а Аври ме е стиснал така. „Направи бързо крачка под влияние на инерцията на противника — казваше Аври. — Голяма крачка.“

Настъпи моментът. Направих голяма крачка, като го увлякох с мен. Наведох се и го ударих с дланта на дясната си ръка в слабините. Той охлаби хватката, аз моментално се изправих и с лявата си ръка дръпнах главата му назад.

Това го откри. Ударих го по врата, завъртях се, хванах с две ръце ръката му, и започнах да я извивам. Той се смъкна на колене и потното му чело се сгърчи от ужасната болка.

Добрият стар „кавалер“.

— Добре ли го правя? — попитах отмъстително.

Каква жалка картинка — този бог на колене пред мен, изцяло в моя власт. В главата ми крещяха два гласа — единият казваше „състрадание“, а другият — „убий го“. Ритник в гърлото — и край.

„Спомни си кой е той. Ти знаеш кой е той. Той е от настоящето и от миналото, той е от тук, той е отвсякъде.“

— Добре ли го правя? — повторих и продължих да извивам.

Нека онова, което младежките ви очи са видели и на което древната ви дута е станала свидетел, да проблесне пред вас.

Извих още.

Той тупна с крак. Тупна отново и отново. Болката го караше да пъшка и да отваря уста като риба, за да си поеме дъх.