Джак Енгелхард - Неприлично предложение

„Трябва да има някакво решение за този човек — помислих си. — Трябва да има някакъв отговор.“

— Филм ли сте заснели? — попитах.

— Тя не знаеше.

— Заснели сте филм?

За пръв път той беше в отбрана. Самоувереността му не бе така непокътната, както обикновено. Вероятно защото вече не ме беше страх и той усещаше моята безразсъдност. За пръв път бях опасен.

Тя не е знаела. Някакво успокоение.

— Само половин час и нещо — отвърна той.

— Толкова ли презирате мен, Джоан, себе си?

— Няма нищо лошо в това да запазиш един миг — най-хубавия миг в моя живот, ако държите да знаете. Не е презрение. Точно обратното. Аз ценя Джоан и искам да я запазя, а не мога да го направя по друг начин.

— Значи, сте заснели филм.

— Искате ли да го видите? — попита Ибрахим.

Предложението му като че ли не съдържаше подигравка. Не, той искаше просто да сподели филма с мен. Той беше неговата награда, най-ценната му награда. Беше открил начин да запази Джоан, да я притежава.

Не виждаше цинизъм във всичко това. Беше постигнал нещо трайно с нея, дори по-трайно, по-обвързващо от брачната клетва. Филмът винаги е при теб, винаги ти е верен, винаги е искрен. Чрез филма той можеше да притежава Джоан отново и отново, дори както аз не можех да я притежавам. И така, бяхме партньори и той искаше да сподели плячката като партньор с партньор — и това беше толкова жалко.

Все пак имаше някакъв нюанс на презрение в този замисъл. Тази среща демонстрираше крайното му задоволство. А аз не можех да му отмъстя. Поне не можех да измисля начин. Обаче трябваше да му отмъстя. Да, трябваше.

От началото до края — ако това бе краят — той ме държеше в клопката си. Изглеждаше непобедим. Изглеждаше непогрешим. Шахматист, който предвижда десет хода напред, а аз — само един.

Как, чудех се, как да го надвия? Как да победя този непобедим човек? Нямаше да мога да бъда с Джоан, нямаше да мога да продължа живота си, ако не го надвия. Трябваше да измисля нещо.

Някъде в своите пресмятания той сигурно бе допуснал грешка.

— Не съм дошъл тук да гледам филм — отговорих аз.

— Не изпитвате ли любопитство?

— Да гледам как жена ми се люби с друг?

— Не гледам на това по същия начин. Ние сме двама мъже, свързани с нещо изключително, ако се съгласите, че Джоан е изключителна, в което, разбира се, сте убеден. И двамата й принадлежим, както и тя принадлежи на двама ни.

— Грешите, господин Хасан. Джоан принадлежи на мен.

— Вие я заложихте, господин Кейн.

— За една-единствена нощ.

— О, не. Завинаги, приятелю. Завинаги.

„Същото важи и за Джоан“, помислих си. Тя не притежаваше филм, но споменът щеше да е с нея, щеше да остане у нея за цял живот. Споменът е по-силен от един филм. Споменът може да бъде истински и неподправен, може да разкраси и подсили момента много повече, отколкото действителността или нещо заснето на филмова лента. Филм в главата на Джоан — това бях заложил аз.

Но филмът на Ибрахим бе нещо материално. Той не беше достатъчно романтичен, за да разчита на спомена. Имаше нужда от нещо реално, за да си я припомня и да съживява усещането. Той имаше нужда от филма, за да гледа как я обича и как тя го обича. Филмът струваше повече от един милион. Да, струваше колкото всичките му милиарди.

— От друга страна — казах аз, — да, бих желал да видя записа.

— Ще приготвя всичко — отвърна той.

Излезе и аз дочух гласове, по-точно неговия, силен и развълнуван. Този хладнокръвен комарджия, този непроницаем манипулатор беше възбуден като ученик. Аз бях спокоен. Знаех нещо, което той не знаеше. Видях един ход, който той не бе предвидил.

Границата беше достигната, дори надхвърлена. Невъобразимото беше реализирано. Неизказаното стана изказано. Трябваше да се спаси каквото бе останало за спасяване. Джоан — все още можех да я спася. По някакъв начин все още можех да я спася от Ибрахим. Беше ми предоставен втори шанс.

Имаше отговор за Ибрахим. И този отговор бе Джоан. Неговият коз се обърна в мое преимущество. Той се улови в капана, предназначен за мен. Неговата сила се превърна в моя сила. Колкото и да бе могъщ, Ибрахим беше повален от една жена — моята жена, така както аз рухнах пред парите му — неговите пари.

Всичко, от което се нуждаех, беше късмет. Поне този път, молех се, поне този път. Достатъчно бях дал. Сега бе мой ред. Поне веднъж победителят трябва да загуби и губещият да стане победител.

Не търсех отмъщение, само равновесие. Животът така ме беше прекатурил, че горе и долу си бяха разменили местата. Въртях се в един свят, където правилното беше грешно, а грешното се беше превърнало в правилно. Всичко, което търсех, бе равновесие.