Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Ще ви поверя една тайна.

— Обичам тайните, господин Хасан.

— Добре. Тайната е следната — започнах да играя разни игри едва след като разбрах, че няма на света човек, който да устои на богатството ми. Мислите ли, че се зарадвах на това откритие? Те сами идваха при мен — от най-низшите слоеве до най-висшите, унижаващи се, пълзящи на колене, жалки. Нямаше нещо, което не биха направили. Можех да накарам всеки да направи това, което искам. Каквото и да било. Какъв урок, а? Мислех си, че все някъде трябва да има човек с истинско достойнство . Ето, това е играта и тя ми доставя удоволствие, защото такъв човек няма. Фалшиво, мнимо достойнство — това всички го имаме. Знаете ли какво представлява истинското достойнство, господин Кейн?

— Това, което ни поставя малко по-долу от ангелите.

— Аха, цар Давид, нали?

— Да.

— Псалмите. Но дали стоим малко по-долу от ангелите? Послушайте ме, това е единственото, в което вашият цар Давид греши. Сладкият певец на Израил — цар Давид, да, но това е прекалено сладко.

— Виновни са парите. Те правят хората марионетки. Евтина власт.

— Не ме разбирате, господин Кейн. Не са парите, хората са. Не е ли тъжно? Не сте ли научили нещо от собствения си живот? Ами научете го тогава: вярвайте на парите. Вярвайте на Бога. Но никога не вярвайте на хората, особено на жените.

Не се опитах да го опровергая, както не противоречах на лудите, които правят словоизлияния пред пешеходците по уличните ъгли в търговския център на града. Всичко, което казват, е истина. И все пак са откачени.

— А тръпката? — попитах. — Не търсите ли всъщност тръпката?

— За един сериозен човек като вас, Джошуа Кейн, това е изненадващо изявление. Разочарован съм.

— Беше само един въпрос.

— Искате да знаете какво мотивира човек като мен, така ли?

— За мен е загадка.

— Ще ви кажа. Търсене на достойнство — ето това е моето стремление. Чели сте: „Открих един мъж сред тях, но жена не открих“.

— Соломон.

— Разбира се. И така, аз, Ибрахим, следвам стъпките на Соломон. Макар че не съм открил този мъж сред хилядите, жената…

— Открихте я в лицето на Джоан?

— О, да. Но търсенето продължава, докато продължава животът.

— Сигурно е трудно да бъдеш толкова богат.

— Казвате го шеговито, но въпреки това е истина. Все едно си бог…

— Сега вече се ласкаете.

— … всички хора са разголени пред теб.

— О, хората грешат и се поддават на изкушения, господин Хасан. Кой би го оспорил? Но наистина ли е необходимо да ги подмамвате към покварата? Не го ли правите всъщност заради самата игра, заради развлечението да ги съблазнявате и лишавате от почтеност?

— Никого не подлъгвам, приятелю. Те ме подлъгват. Хора — индустриалци! — са падали на колене пред мен да ме молят да се снимам с тях, та да могат да покажат снимката в борсата. Тя струва злато! Жените? Съпругите на религиозни водачи, дори на министър-председатели… те чакат пред вратата ми. Употребихте думата „поквара“. Кажете ми, има ли непокварени хора?

— Господин Хасан, казах, че съм съгласен с вас. Уязвими създания сме. Но е ужасно това да се използва, както се използват показанията на предубеден свидетел. Искам да кажа, не е ли жестоко да ограбвате човешкото сърце?

— Нямаше да се възползвам, ако хората имаха достойнство.

— Но вие самият признахте, че сме само на косъм по-висши от по-низшите. Деликатно равновесие. Тогава защо да се намесваме? Защо да накланяме везните? Защо не оставим хората на мира?

Той се усмихна.

— Може би сте прав. Може би е заради развлечението.

Истинската подлост си има оправдание.

Бих го харесвал повече без оправданието. С оправдание всичко е законно. Изглежда, епохата е такава — на оправданията, дори Хитлер и Мансън, горките…

Значи, е открил нещо, този Ибрахим. Браво на него. Открил е за себе си истината, че хората са порочни и покварени.

Той замълча. Може би таеше и друга тайна.

— Филмът ли ви безпокои? — внезапно попита той.

Филмът? Какъв филм? Не, не се безпокоях за това, защото и през ум не ми беше минавало. Филм с Джоан и Ибрахим? Да забравим за подлостта — но това би направило Джоан вечно негова. Филм за тази нощ, на който да се наслаждава през идните дни — не, такова нещо не си бях представял.

Не беше справедливо. Сделката беше за една нощ. А филмът щеше да увековечи всичко. Това означаваше, че никога нямаше да забравя тази нощ. Нито пък Джоан. Тази нощ щеше да продължи вечно.

Ожесточеността, която мислех, че съм потушил, отново пламна.