Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Намирах се на единадесетия етаж. Натиснах бутона с надпис „Казино“. Вратата се затвори и се понесох надолу. И изведнъж асансьорът спря между етажите. Зачаках. Натиснах отново бутона. После натиснах бутона с надпис „Спешно“. Вдигнах телефона за спешни случаи и набрах номера на оператора, но никой не се обади. Взех да натискам разни бутони и асансьорът отново потегли, но този път нагоре.

Спря на двадесет и втория етаж, по-точно между двадесет и първия и двадесет и втория, и ето ме най-накрая, заседнал в асансьора, също като в „1984“ [33] Роман от британския писател Джордж Оруел (1903–1956). — Б. ред. , където разбират кои са най-големите ти страхове и ти ги прилагат.

За героя на Оруел това бяха плъховете, а за мен — затвореното пространство, и бях сигурен, че никога няма да се измъкна и че Ибрахим е в дъното на цялата тази работа, както и Сай. Или пък ме обземаше параноя? Ами да…

Освен че заседна, асансьорът започна да бръмчи, да подскача нагоре-надолу, като променяше скоростта си, като че ли някой си играеше с контролното табло или пък сякаш асансьорът беше живо същество с мозък.

Неизвестно защо, не бях толкова изплашен, колкото би трябвало, макар че се шашардисах, когато вратите му се открехнаха няколко сантиметра и отново се затвориха точно когато се опитах да ги разтворя със сила. И ето ме пак тук, като едно време в Пиренеите — затегнат с ремъци в мъничка раница, която татко носеше на гръб. Дори ми бяха запушили устата — тикнаха парцал в нея, за да не плача и да не ме чуят германците, които шареха наоколо с кучета.

Дори когато повърнах, никой не разбра — толкова погълнати бяха да си пробиват път през пущинаците, вейките и клоните, които ги шибаха през лицата — шестдесетина ужасени мъже, жени и деца. Трябваше да крачат бързо след водачите, които рядко им позволяваха да почиват. И точно след една почивка се случи. Татко ме сложи на земята и когато дойде време отново да потеглим в тъмнината, вдигна двете чанти, които носеше. В бързината, смута и паниката забрави раницата, забрави мен ; и аз бях там и не можех дори да изпищя. Гледах само как изчезват.

Сега, когато асансьорът спря да се движи, беше същото. Опитах отново бутоните за всички етажи — нищо. Отново и отново, и пак. Опитах се да викам — името на Ибрахим и после на Сай. После, след като се отказах да викам и седнах, измина доста време и опитах нещо друго — молитва. Не го бях правил от години.

— Чуй, Израил, Господ е нашият Бог, Господ е един.

Изминаха часове. Дремех на пода на превърналия се в ковчег асансьор — полузаспал, полубуден, и в унеса си призовавах цар Давид, моя собствен цар Давид. Той ми се яви в бяла роба, а лицето му беше красиво и дружелюбно, сияещо и сериозно, и аз му казах:

— Не си тук да ме укоряваш, нали? Ти си мой човек.

— И ти си мой човек. Ти си онзи човек, който бях аз.

— Говорим за теб и за Вирсавия?

— Не, говорим за теб и за Джоан — и за този Ибрахим. Какво си сторил? И не ми казвай, че жената те е принудила. Адам вече се опита да се оправдае с това пред Онзи, който е, беше и винаги ще бъде.

— О, не. Сторих голям грях.

— Знам, Джошуа. Направи го за пари. Аз го направих от любов.

— Искаш да кажеш, че всичко е наред?

— Бог те беше избрал, Джош. Защо арабин? Защо сирийски бедуин? Знаеш, че Той не ги обича!

— Изморих се да чакам.

— Бог щеше да те направи богат — законно.

— Така ли?

— Разбира се. Ти си вписан в Книгата на Богатството.

— Но защо толкова се забави?

— Знаеш какво е казал моят син Соломон: „На сутринта посей семената, а вечерта не мързелувай, защото не знаеш кое ще надделее“. За теб, Джош, бе определена вечерта. Само да беше изчакал и да беше разчитал на таланта си, както ти казваше Джоан. Всичко с времето си. Само да беше изчакал.

— Не разполагаме с колкото си искаме време — както Той.

— Изгубил си вяра, Джош. Това е най-големият грях от всички. И защо сирийски бедуин?!

— Бог защо ги е направил толкова богати?

— Позволяваш си да Го съдиш?

— Само питам защо им е дал петрол и всичко?

— Това си е Негова работа.

— Защо ги е създал да ни мразят толкова?

— Те не мразят всички ни.

— Ами! Той гледа ли новините по телевизията? Чете ли Антъни Луис?

— Той е създал Антъни Луис.

— Поговори Му за тези неща.

— Тук съм, за да разговаряме за теб. Да си избереш наказание.

— Какво ще кажеш да не ям шоколад един месец?

— Чел ли си псалмите ми?

— Кой не ги е чел?

— Смешни ли са? Би ли ги нарекъл смешни?