Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Той добре ли е?

— Не го докосвайте.

— Мисля, че не му е добре.

Не се бях пльоснал по гръб. Седях. Значи, не съм припаднал. Само съм се свлякъл на пода. Краката ми — чувствах ги толкова отмалели. Не ме държаха. Ей така, огънаха се и седнах. Не паднах.

Прекалено бързо бях обикалял наоколо. Беше ми се завил свят. Ето, това бе станало — просто един пристъп на виене на свят. Голяма работа, би казала Джоан. Ако беше тук. Но я нямаше, естествено. Не, Джоан я нямаше.

Джоан беше заета в момента.

— Добре ли сте? — чух гласове край мен.

Бяха ме наобиколили мъже и жени в униформи. Същото ми се бе случило в Йерусалим през шестия ден на Шестдневната война. Мятах ръчни гранати, докато атакувахме Стената. После нещо ме удари и ме откараха с линейка. Един брадатко ме попита как се казвам. „Джошуа“, отвърнах. „Аха — каза той. — Знаеш ли историята за Джошуа?“ Да, знаех я. „Тогава знаеш и за дванадесетте камъка?“ Да, Господ наредил на Джошуа да положи дванадесет камъка в река Йордан в памет на освобождаването на Обетованата земя. „Значи, онова, което трябва да направим — каза брадатият — е да положим дванадесет камъка до Стената”.

Бяха ме простреляли точно в капачката на коляното и лежах шест седмици в болница. Когато ме изписаха, не можах да открия брадаткото. Разпитвах за него. Описах го. Лекар ли беше? Свещеник от армията? Никой не го познаваше. Затова го направих сам — събрах дванадесет камъка от планината Цион и ги положих до Западната стена. Сигурно вече не са там, но аз си представям, че са.

— Можете ли да станете? — попита ме един, който имаше вид на водач на групата.

Протегна ми ръка. Хванах я и се вдигнах на крака, но щом ме пусна, отново тупнах по задник. Краката ми като че ли бяха забравили за предназначението си.

— Ясно — каза човекът. Със замъгленото си съзнание нямах ни най-малка представа какво иска да каже.

Дали нямаше да се строят в редица и да ме убият?

Така ли постъпваха, когато не можеш да играеш комар…

Да се свлека на пода на публично място беше най-големият ми страх след страха от затворено пространство. И най-вече срамът. Но всичко си продължаваше. Бях се свлякъл до масата за зарове, където някой крещеше силно и разярено: „Хайде, седмица… хайде, седмица… давай, сладурано!”.

Пристигнаха хората от екипа на казиното за спешна медицинска помощ. Те също бяха разтревожени. Много загрижени за мен. Разхлабиха вратовръзката ми, премериха ми пулса и ме сложиха на инвалиден стол. „Ужасно — помислих си. — Какво правя… в него?“ Не си спомнях кога са ме сложили в него. Бях виждал сакати да идват тук за изцеление, но не и обратното, като мен — да ги откарват оттук с инвалидна количка. Нещо като обратното на това да бъдеш излекуван. Все пак, в цялата работа имаше някакво достолепие. Приличаше на президентска процесия, пазачите стояха мирно, докато ме бутаха покрай тях с количката, информацията за състоянието ми се предаваше по радиостанции, дори задържаха асансьора заради мен. И всичко това, защото не можех повече да се държа на краката си.

Защо не можех да се държа на краката си? Защото бях чул Божия глас.

Ето какво ми каза: „Джошуа?“.

Знаех си, че ще е нещо лошо.

Ако Той те обича, Той изрича името ти два пъти. „Мойсей… Мойсей“, беше казал Той.

Но моето име изрече само веднъж: „Джошуа?“.

— Тук съм — отговорих.

„Изключвам те от твоя народ, Джошуа.“

Точно в този момент краката ми се подкосиха.

Не съм от онези, които тръбят, че са чули Божия глас. Всъщност баща ми разговаряше с мен — баща ми, който след като почина, стана Бог. Така си представях Господ — като баща ми. Бързо се ядосва, бавно прощава. Така виждах баща си. Така виждах Бог. Лицето на баща ми — сурово, но обичливо, обичливо, но сурово — се превърна в Божието лице.

Но можех и да ги разграничавам. Знаех кога баща ми говори като земен баща и кога Той говори като небесен баща. Този път Той беше връхлетял върху мен във вихъра на пламтяща колесница.

„Изключвам те от твоя народ.“

Сложили ме бяха да легна в една ярко осветена стая и сестрата измерваше температурата ми. Попита ме дали ми е студено. Отговорих, че ми е студено. Тя ме покри с одеяло. Казах, че вълната ме боцка. Тя не ме чу. Изглежда, си избираха кога да ме чуят и кога не.

Попита ме какво не е наред.

Въпросът беше, че исках да й кажа! Всичко. Исках дай разкажа за Джоан, за това, което Джоан прави точно сега, и какво правя аз. Исках да й кажа какво бях направил. Как можах да го направя?!