Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Да, беше , но последните няколко дни бяха истинско мъчение за нас. Деянието трябваше да бъде извършено.

— Защо си взимаш пеньоара? — попитах.

— Това е нощница.

— Но тя е прозрачна.

— Какво искаш да кажеш, Джош?

— Не искам да влагаш сърцето си в това.

— Не го влагам. Само тялото си. Казах ти вече.

Имах още куп въпроси: колко пъти ще се съвкупяват през тази нощ; тя ще получи ли оргазъм; ще вика ли в екстаз? Това е предназначено само за мен — стенанията, виковете. Ще коленичи ли, за да го поеме в уста? Това също е само мое.

Неизвестно защо, изтърканият, обикновен полов акт не ме безпокоеше кой знае колко. Не и в момента. В края на краищата всички го правят. Но стенанията и виковете — това беше моя територия. Бях се отказал да мисля за самия любовен акт през тази нощ. Но звуците — ако тя издадеше същите звуци и с него, това щеше да бъде истинско предателство.

Дългата черна лимузина спря пред вратата ни точно в осем. Не си казахме довиждане. Звънецът звънна и тя излезе с дипломатическото си куфарче в ръка. Наблюдавах я как се вмъква в колата, а шофьорът стои мирно, докато тя се настанява. Опитах се да я зърна на раздяла, но стъклата на лимузината бяха много тъмни. Аз не можех да я видя, но тя можеше — и вероятно така трябваше да бъде.

Препуснах надолу по стълбите и седнах в нашето малибу. Настигнах ги на булевард „Рузвелт“ и „Дарбисън“, проследих ги по моста Такони Палмира и нататък по шосето, което се разклоняваше на север и на юг, после по магистралата за Атлантик Сити. Нямах представа защо го върша.

Лимузината се движеше със седемдесет мили в час и с величествена лекота, а моята кола дрънчеше и ръмжеше. Карах упорито, като устремен за бой войник, но трябваше да се съглася, че е по-лесно да си герой през войната, отколкото в мирно време.

Размишлявах, като не откъсвах очи от лимузината. Какво исках — да я видя ли? Естествено, не. Не и с Ибрахим. Но исках да съм близо до нея. Неизвестно защо, близостта придоби огромно значение, като че ли ако съм наблизо, няма да я изоставя напълно.

По дяволите, колко много я обичах!

Лимузината спря пред входа на „Версай“ откъм Пасифик Авеню и един от хората на Ибрахим отвори вратата, помогна й да излезе и взе чантата й. Движенията й не бяха припрени. Заела се беше смело с това, какъвто беше стилът й.

Все още имах време да изскоча и да я спася. Но нямаше какво да спасявам.

Припомних си всички случаи, при които обикновено ми казваше: „Направи нещо!“. Многобройни случаи, и аз правех много, но не и достатъчно, за да остане доволна. „Направи нещо!“ — каза тя веднъж, когато бяхме на Седемнадесета улица и Пазара във Филаделфия и един бездомник трепереше на тротоара. Аз, както и всички останали, бях минавал покрай такива много пъти и никога не ми беше минавало през ума да направя нещо. Но тя каза: „Направи нещо!“, и аз му дадох един долар, а тя добави десет.

„Направи нещо!“, каза тя, когато две момчета се бяха нахвърлили върху едно по-малко хлапе на паркинга на Калоухил. И аз отидох и направих нещо .

Тогава тя мислеше, че всички световни проблеми могат да бъдат разрешени, като се направи нещо, като се съпротивляваш срещу мълчаливото съгласие за ненамеса, присъщо на големия град, срещу примиренчеството, според което, щом е така, така и трябва да бъде. Не и Джоан.

Но сега, какво можех да направя сега? Всичко ставаше според плана — план, който се изпълняваше стъпка по стъпка. Ролите вече бяха разпределени и моята беше да я гледам как се изгубва от погледа ми.

Отидох до „Галакси”, паркираха ми колата и попитах за стая. Жената на рецепцията се казваше Маргарет Майлър. Накара ме да попълня формулярите и когато се стигна до уреждане на сметката, й подадох картата си. Тя я пъхна в компютъра, после се обади по телефона и ми предаде лошата вест. Бях превишил кредита.

Маргарет Майлър се опита да бъде любезна. Попита ме дали имам други кредитни карти. Разбира се, че имах. Имах много кредитни карти. Но и те бяха в същото състояние.

Също както когато отидохме с Джоан в магазина за мебели „Гимбел”, месец след като се бяхме оженили. Стояхме там пет часа, като избирахме това-онова, после онова-това, а продавачът пропусна почивката, дори обяда си заради тлъстата комисиона, която очакваше.

Накрая, след като бяхме изкупили дословно целия етаж, той се обади по телефона, върна се и каза, че кредитът ни е невалиден. Съсипахме му деня, горкия.

Но това не беше всичко. Той ни нареди да отидем в кредитния отдел. Една много ядосана дама вече ни чакаше.