Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Всъщност в списъка ми бяха всички, които имаха нещо общо с обществеността. Захванах се с този бизнес още докато работех във вестника и печелех сносно. Нуждаех се от нещо непостоянно. Такъв съм си. Един бързо говорещ, но добронамерен политик ме убеди да напиша речите за кампанията му, заради което трябваше да напусна работата си във вестника.

Като компенсация стоеше възможността този политик да стане президент на Съединените щати. Той обеща да ме вземе при себе си и да ме направи държавен секретар. Как да отхвърля такова предложение?

И така, приех. Първо, разбира се, той трябваше да спечели конгресменското място, за което се беше кандидатирал. Само че изгуби и аз не само не станах държавен секретар, но загубих и работата си.

Реших да захвана свой собствен бизнес. Да пиша речи. Дадох обява във вестника и се рекламирах като писател на речи за всякакви случаи.

Оказа се, че хората, които имат нужда от написване на речи, са разни адвокати; умопобъркани, които искат да обявят Пенсилвания за отделна държава; секс лечители, които имат всичко друго освен диплома. Обявата ги привлече като магнит.

Кариерата ми като самостоятелен писател на речи продължи точно две седмици и преди да се усетя, вече работех за Джулс Корсън, отдел „Връзки с обществеността“, където нямаше нищо свято и всички се страхуваха. Не бях виждал толкова много изплашени хора през живота си.

Все се канех да напусна. Всъщност веднъж дори се опитах. Видях Джулс и му казах:

— Джулс, подавам оставка.

Той се изсмя в лицето ми.

— Президентите подават оставка. Ти можеш само да напуснеш.

— Точно така. Напускам.

— Не разрешавам. Разкарай се оттук.

Значи трябваше да направя така, че да ме уволнят.

Измислях план след план. Нещо, което да ме извади от самодоволството и да ме принуди да направя нещо . И така, закъснявах за работа, тръгвах си по-рано, обядвах по два часа, не четях бележките, които ми оставяха, не ходех на съвещания за определяне на нови задачи, отказах да стана член на клуба за рождени дни, обиждах колегите си, като им казвах в очите, че не ги бива за нищо, подигравах се пред всички с компютрите, изтъквах превъзходствата на мъжкия пол пред изявени феминистки и дори веднъж заспах в залата за конференции, докато Джулс говореше надълго и нашироко за разходите на компанията.

Държанието ми с Адолф беше най-безсрамно, но без особени последствия.

Така че Джоан грешеше относно мотивите ми, макар че кой може да каже какво се спотайва в подсъзнанието?

Но това си беше истина: не можех да си представя как ще обикалям страната с Адолф, един нацист, който беше готов да ми прости . Нито пък можех да си представя как ще издържа на сивото всекидневие във Филаделфия, Град на мърлячите, Съединени американски щати. За това ли бях роден?

Сигурно създателят е имал нещо по-възвишено наум. Онова, което исках, беше да участвам в разкопки в Йерусалим, да търся Града на Давид. Да открия блясъка на миналото си. Може би дори да открия самия Давид или нещо, което да ми даде неговата вяра. Исках да се появя от някоя пещера напълно променен, лишен от земните си страсти, озарен от духовно преобразуване. Това бе мечтата ми.

Впрочем двадесети век не ми беше по вкуса. За мен нямаше място тук, където хората се самозаблуждаваха, че са много важни, като строяха Вавилонски кули под формата на мощни компютри и на сгради, достигащи небесата.

А гледката от небето? Как изглеждаше Земята отгоре? С всичките си постъпки, настъпления и отстъпления, можеше ли човекът да се различи от къртицата? Въпреки цялото това движение, накъде отиваше той?

Ако имах някакъв мотив, това беше нуждата да избягам от безсмислеността. Но как?

Ибрахим! Той беше нещо повече от човек. Той беше сила, която контролира живота — не може да съживява мъртвите, да накара хромите да вървят или пък слепите да прогледнат, но може да прави бедните богати. И тази сила го правеше свръхестествен.

Той ни наблюдаваше; в това нямаше никакво съмнение. Това бе същият Ибрахим, който беше броил колко пъти ще оставя телефона да звъни в отговор на поканата му за вечеря. Знаеше, разбира се, и каква буря се разразява в нашия дом. Колкото и далеч да беше, той знаеше всичко.

Всъщност нямаше много за казване. Нямаше нужда да се изрича, нито да се известява, че ще го направим — Джоан по свои причини, аз по мои. Нямаше точно определен миг, в който стигнахме до една и съща мисъл и заключение. Не го изказахме с думи. Щеше да е прекалено отблъскващо. Двамата се предадохме пред неизбежното и се оставихме да ни понесе течението.