Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Странното е, че Адолф не бе направил нищо, за да възпламени тази размяна на реплики, само дето се казваше Адолф. Джулс и аз бяхме виновни. Спорът беше между нас. Адолф изобщо не влизаше в сметката.

Адолф разбираше това и се държеше настрана. Последната ми забележка обаче го срази.

— Всички германци ли са били нацисти? — попита той, като впи поглед в мен.

„Не можеш ли поне веднъж да си затвориш очите! — долавях мислите на Джулс. — Внимавай какво ще кажеш, кучи сине, гадно копеле, педераст, или ще те убия неведнъж, а два пъти.“

Значи, това беше въпросът: всички ли германци са били нацисти? Един още по-уместен въпрос: казваш истината или поне онова, което смяташ за истина, или казваш това, което е изгодно за бизнеса? Или шикалкавиш? Не е необходимо да кажеш, че всички германци са били нацисти. Можеш да кажеш някои , или много , или повечето .

Ако кажеш „някои“, ще си в безопасност. Адолф ще одобри, а Джулс ще се радва. Да, някои са били нацисти… Никой не е толкова глупав да настоява, че не е имало никакви нацисти в Германия. Доказателствата бяха неоспорими.

Договор за един милион долара зависеше от това дали ще кажа „някои“, „много“, „повечето“ или „всички“.

— Казвате, че всички германци са били нацисти? — повтори въпроса си Адолф.

Замалко да кажа „много“, но баща ми ме спря. Представих си го мислено да казва: „Затова ли те пренесох през Пиренеите? За да преклониш глава пред мъчителите? За да направиш компромис? Авраам, нашият праотец, правил ли е компромиси? Равинът Акива правил ли е компромиси? Да правиш компромиси е все едно да си верен на двама богове. А Господ е един. Да правиш компромис означава, че си двуличник . Срамота!“.

Образът на баща ми често ми се явяваше в различни превъплъщения — като енергичен човек, който сбира стадото си и сред пламъците на гоненията го повежда към безопасно място; като набожен човек, приведен над книгите; като изплашен човек, който не може и не иска да проумее този нов свят; като предизвикателен човек с вдигнат към небесата юмрук в знак на протест.

Срещу какво протестираше? Не знаех. Но очевидното беше очевидно. Бил е принуден да бяга от страна в страна, като се започне от Полша, където германците извели баща му на селския площад, увили го в шала му за молитви и го запалили, а той викал: „Чуй, о, Израил, Господ е нашият Бог, Господ е един“. Принудили баща ми да гледа това — тогава бил религиозно еврейче от глава до пети, с къдрави кичури коса, които остригал, щом пристигнал в Париж.

В Париж се запознал с майка ми, дъщеря на книгоиздател аристократ, родили им се три деца и бизнесът му процъфтял. Голяма фабрика за кожени изделия. После дошли нацистите. Срещу част от печалбата — в началото на окупацията все още се сключвали такива сделки — щели да му разрешат да запази фабриката си. Той отказал. Срещу известно заплащане можел да остави едно или две от децата си в ръцете на църквата закрилница с надеждата, че разделянето на семейството ще запази поне някои от членовете. От това също се отказал. Решил, че трябва да избягаме всички. Не, той никога не е правил компромиси. Всичко или нищо.

Дори по-късно, в Монреал, и още по-късно — във Филаделфия, той отказваше подаянията, които се отпускаха на бежанците. Да, бежанците. Отново беше бежанец и може би това бе причината за мълчанието му, мълчание, необятно като Синайската пустиня. Без никакво предизвикателство той навлизаше в царството на мълчанието и оставаше там в продължение на седмици, понякога на месеци.

Беше ли видял нещо? Или беше чул? Какво беше онова, което той знаеше, а аз не? Някаква тайна, скрита обида. Нещо духовно, библейско. Дали бе чул гласа на Авраам или на Яков? Дали бе видял Исаак на планината Мориа?

Каквото и да знаеше, то не бе от този свят.

Отнесе тайната си в гроба, но обидата — обидата предаде на мен.

— Да — казах. — Всички германци са били нацисти.

Джоан винаги беше прекалено весела. Понякога се чудех дали изобщо може да бъде сериозна. Изглеждаше неподатлива за страданията. Там, в Мейн Лайн, им лепват по една усмивка на лицето и ги изпращат по широкия свят, готови за камерата.

За нея добрите обноски стояха над чувствата. Тя плачеше, сърцето й се късаше, но се съвземаше толкова бързо, че се съмнявах дали може да изпитва истински чувства. А може би й завиждах, че проявява такава твърдост срещу житейските изпитания.

Аз произлизах от изтерзан народ. Влакове и самолети придвижваха останките от моето поколение от континент на континент. Събираха и разделяха онези, които се обичат. Родители оставаха без деца. Деца оставаха сираци. Съпругата овдовяваше. Съпругът овдовяваше. Патриотът оставаше без родина. Раздели, сбогувания, отново събирания ускоряваха дните. Тези хора познаваха големи катаклизми, голяма скръб и дори голяма радост.